— Вкарай адресите на рекламните отдели на трите видеоканала в компютъра ми. Ще съставя обявите, когато стигна там.
Чу се кратко бръмчене.
— Направено е.
— О, и още нещо. Искам списък на църквите на планетата.
Веднага се появи списък от четиринадесет църкви. Всичките секти му бяха познати, никоя не бе свързана с Миропомазания или Пенелопа Бейли.
— Благодаря.
Хлапето излезе от будката, отиде до площадката за наемане на коли и се подписа за тази, която избра. Включи карта, която показваше космодрума и Менует на видеоекрана в колата, и я подкара към града, минавайки покрай четири-пет километра оградени пасища на добитък.
Менует бе малък град и едва когато наближи търговския център, осъзна, че компютърът доста оптимистично е използвал думата „хотел“. Имението, също като останалите общежития, беше подновено здание, построено преди около два века. Било е доста внушителна къща, преди да я превърнат в пансион със стаи под наем. Сега подслоняваше гостуващите бизнесмени, повечето от които се занимаваха с мутирали семена и с торове, създадени за светове като този.
Остави колата на паркинг зад къщата, регистрира се на рецепцията, изчака докато ключалката на стая 207 бъде кодирана с неговия глас и се остави да бъде пренесен плавно с асансьора до второто ниво на общежитието.
Самата стая бе малко по-спартанска, отколкото онази на Олимп. Състоеше се от легло, два стола, компютърна станция в единия ъгъл и баня със сух душ и химическа тоалетна. Той извади адресите на офисите на видеоканалите от компютъра, написа кратка обява и я изпрати на всеки от тях. После поръча електронни издания на трите видеоканала, прегледа ги на екрана и не бе изненадан, че не намери нито дума за Пророчицата в тях. Излезе от стаята след час, слезе долу, прекоси улицата и влезе в малък ресторант, където си поръча обяд.
Когато се върна в хотела, вече имаше един отговор на обявата му от директор на силоз. Той се бе надишал на средствата за запазване на продукцията си и искаше чип, който да го предупреждава кога химичните съставки във въздуха са достигнали определено ниво. Хлапето помоли човека да му изпрати формулите на използваните средства и обеща да му се обади до три дни. После, понеже нямаше какво друго да прави, а не му се искаше да прекарва следобеда в създаване на чипа, реши да дремне преди вечеря.
Когато се събуди, изяде вечерята от мутирали соеви продукти в същия ресторант, където обядва, а сетне се разходи по улицата тъкмо когато слънцето залязваше. Беше хладно и сухо, с лек бриз откъм запад, който му се стори страшно освежителен.
Поогледа се по улицата, тъй като не му се връщаше веднага в стаята. Повечето хора от града се бяха прибрали и той откри, че ако иска да остане навън, трябва да избира между холотеатър, таверна и казино. Не обичаше холотеатри, а знаеше достатъчно добре, че не го бива в хазарта, затова се запъти към таверната.
Беше доста малка, особено за единствена таверна в града. Веднага щом влезе, се сблъска с пурпурно- златна птица, окована за своята метална стойка. Тя го огледа за миг, изпищя пронизително и продължи да се пощи, без да му обръща повече внимание. Хлапето я заобиколи отдалеч — беше сравнително малка, не повече от килограм и половина, но пък имаше огромна човка. Отиде до бара и си поръча бира. Барманът кимна, напълни чаша и я бутна към него. Хлапето я взе и отиде на една празна маса в ъгъла.
Няколко минути по-късно висок мъж с тъмна кожа и два златни зъба, които проблясваха, когато заговореше или се усмихнеше, се приближи до него с бира в ръка.
— Може ли да седна? Всички други маси май са заети.
— Заповядайте — отговори Хлапето.
— Благодаря — мъжът протегна ръка. — Казвам се Джеймс Мбоя.
— Нийл Кайман — Хлапето пое ръката му.
— Нов си тук, нали?
Хлапето кимна.
— Току-що пристигам.
— Какво продаваш?
— Защо си мислиш, че продавам нещо?
Мбоя се засмя.
— Защото никой не идва на фермерски свят за удоволствие.
— Никой ли не идва да купува?
Мбоя поклати глава.
— Всичкото ни месо и зърно са продадени за следващото десетилетие. Доставчици сме на доста светове… Ако искаш, мога да ти продам малко злато — той се усмихна, показвайки двата си златни зъба. — Те се вадят. Залагам ги, когато имам нужда от пари, после, като се опарича, си ги купувам отново.
Хлапето отпи от бирата си.
— Чипове — каза накрая.
— Моля?
— Компютърни чипове. Това продавам.
— Какъв вид?
— Каквито искаш да ти създам.
— Нещо, което да ме кара да се чувствам десет години по-млад, когато се събуждам сутрин — усмихна се Мбоя.
— Може да се направи.
— Наистина ли?
— Няма да си по-млад, но мога да създам чип, който ще притъпи всички твои болки.
Мбоя щракна с пръсти.
— Просто ей така? — попита той, все още усмихнат.
— Не. Трябва да говоря с лекаря ти, да открия какво те боли, кои мускули атрофират, да науча цялата ти медицинска история. Тогава ще мога да го направя — Хлапето замълча, после продължи; — Обаче той ще трябва да го имплантира. Аз съм техник, а не хирург.
— Колко смяташ да останеш на Моцарт? — попита Мбоя. — Ако мога да отделя малко пари настрана, ще имаш клиент.
Хлапето вдигна рамене.
— Зависи от бизнеса, който ще завъртя тук — и отпи отново от бирата си. — Пуснах няколко обяви. Сега просто чакам.
— Може би няма да е зле да те поразведа наоколо, докато си тук — предложи Мбоя. — Не че има кой знае какво да се види.
— Е, има едно нещо, което искам да видя — отговори Хлапето след известен размисъл.
— Така ли? И какво е то?
— Докато бях на един свят наблизо, чух, че тук живее жена, наречена Пророчицата, която може да вижда в бъдещето… Иска ми се да се срещна с нея.
— Защо?
Хлапето се усмихна.
— Трябва ми малък съвет къде да инвестирам. Може би ще мога да разменя няколко чипа за това.
— Ами аз я виждам от време на време — отговори Мбоя. — Мога да попитам дали ще се заинтересува… Защо пък не? — добави замислено той. — И да знаеш предварително, че ще се събудиш с махмурлук, това не го премахва, нали?
— Оценявам мнението ти — Хлапето забеляза, че Мбоя е свършил бирата. — Нека те почерпя една.
— Благодаря, много благодаря.
Хлапето махна на бармана да донесе още две бири.
— Като изключим честите посещения до казиното по-надолу, как се забавляват хората тук?
