— Благодаря ви — каза Найтхоук. — Много ни помогнахте.
Екранът угасна.
— Покажи картата и намери Испанката Лейс — поръча Найтхоук на компютъра. — Току-виж сме разбрали накъде, по дяволите, сме тръгнали.
Компютърът показа картата на един екран и направи препратки към данните за обитателите на планетата. Изведнъж една малка точица, на разстояние шейсетина километра, започна да мига на картата.
— Кой е най-близкият град? — попита Найтхоук.
Светна една точица съвсем близо до космодрума.
— Другият най-близък град?
Светна нова точица, на около двадесет и пет километра.
— Изключи!
Екранът се изключи. Малой се обърна към Найтхоук.
— Изглежда не обича навалицата.
— Меко казано.
— Е, какво ще правим сега?
— Ще си наемем една електрическа шейна и ще наминем да я видим.
— Сигурно се е подготвила за нападение — каза Малой. — Ще разбере, че идваш.
— Вероятно.
— Защо не се свържеш с нея от тук? Можеш да поговориш с нея.
— Не ми плащат, за да говоря.
— Но не ти плащат и да умираш — възпротиви се Малой.
— Нямам намерение да умирам.
— И тримата пратеници преди теб не са имали такова намерение.
— Ако те е страх… — започна Найтхоук.
— Естествено, че ме е страх! — каза рязко Малой. — Само лудите не се страхуват!
— Тогава остани тук.
— И какво ще стане, ако те убие?
— Имаш повече шансове да се спасиш ако си тук, отколкото ако си до мен.
— Страх ме е — призна Малой.
— Но ти си си страхливец — отвърна Найтхоук с усмивка.
— Ала гледам да не ми личи.
— С други думи искаш да останеш тук, но си търсиш основателна причина, за да не нараниш себеуважението си.
— В общи линии — призна Малой.
— Добре. Значи не знаеш какви способности има, така ли?
— Точно така.
— Някой знае ли?
— Не познавам такъв.
— Тогава стой тук и дръж радио- и визуална връзка с мен. И ако тя използва способностите си, за да ме убие, ще можеш да докладваш на Маркиза какви са тези способности. Би могъл дори да си издействаш някоя награда за тази информация.
— Наистина ли мислиш така?
Найтхоук се усмихна.
— Няма начин. Но все пак ще му занесеш информация, която ще му е от полза.
— Е, на теб това би ти свършило работа — каза Малой. — Все пак работиш за него. Но не и на мен.
— Тогава не се връщай на Тундра. Отиди колкото можеш по-далеч и му изпрати съобщение като му предложиш информацията срещу възнаграждение.
—
— И най-вече ще е в твой стил — добави Найтхоук саркастично.
— Е, не можем всички да бъдем герои и убийци — защити се Малой. — Някои сме просто нормални хора. — Той погледна люспестите си ръце и се усмихна печално. — Е, може би не точно
Найтхоук надяна скафандъра си и започна да тършува из шкафчетата.
— Какво търсиш? — попита Малой. — Вече взе три вида оръжие.
— Четири — поправи го Найтхоук. — Търся си окото.
— Държиш си очите из шкафчетата? — попита объркано Малой.
— Камера, триста и шестдесета степен — обясни Найтхоук. Изведнъж се протегна и взе един малък, кръгъл предмет, около два сантиметра в диаметър. — Намерих я.
— Това трябва да е някаква шпионска машинка — каза Малой. — Никога не съм виждал подобно нещо.
— Ще я сложа на някой стол или маса — каза Найтхоук, без да обръща внимание на думите му. — Ще предава образа на цялата стая, в която е поставена — стени, под, таван, всичко. Компютърът ще получава сигнала и ще коригира ъглите и образите така, че да различаваш предметите.
— Ами ако има някой домашен звяр и той изяде камерата?
— Тогава ще му видиш храносмилателните органи и ще трябва да продадеш информацията си на ветеринарен лекар, вместо на Маркиза. — Той замълча. — Непрекъснато ще държа връзка с теб. Ако Испанката Лейс няма някаква система, с която да прекъсне сигнала, ще чуваш всичко, което говорим.
— Сигурен ли си, че предпочиташ да отидеш сам?
— В интерес на истината, много ми се иска да имам компания — каза Найтхоук, сдържайки усмивката си. — Така ще има две мишени, вместо една.
— По дяволите! — избухна Малой. — Трябваше да кажеш, че искаш сам да се изправиш срещу нея!
— Така е, наистина. Просто исках да видя реакцията ти.
— Хладнокръвните убийци обикновено нямат чувство за хумор — измърмори дребосъкът.
— Значи съм убиец с гореща кръв.
— Нека просто се надяваме, че си от убийците, които живеят дълго.
— Един от мен е.
Найтхоук излезе от кораба, хвана някакъв трамвай до кулата и си нае една електрическа шейна. Не беше карал такава, затова помоли жената, която ги даваше, да я програмира вместо него.
— Сигурен ли сте, че това са координатите на мястото, където искате да отидете? — попита тя.
— Защо не?
— Ще трябва да оставите по-голям депозит — обясни тя. — Много хора отиват в Ледения дворец. Почти никой не се връща.
— Защо?
— Не мога да ви кажа — каза тя. — Не зная. А и не
Тя направи приложение към договора и Найтхоук притисна палеца си върху него.
— А какво бихте посъветвали човек, който отива в Ледения дворец? — попита той, докато чакаше компютърът да провери отпечатъка.
— Не вярвайте на очите си.
— Не ви разбирам — погледна я Найтхоук.
Компютърът разпозна отпечатъка и приключи проверката.
— Тя прилича на човек, но не е.
— А каква е?
— Може би вие ще ми кажете, ако оцелеете и върнете шейната — каза жената.
Осма глава
Найтхоук забеляза Ледения дворец от осем километра. Оказа се, че действително е построен от сняг и
