Перфектен убиец

— Удивително! Никога не съм виждала клониран човек. — Тя се изправи и се приближи към него. — И това обяснява защо си толкова млад. — Протегна ръка. — Може ли да те докосна?

Той сви рамене и не отговори. Тя прокара пръсти по лицето и врата му.

— Удивително! — повтори тя. — Като човек си.

— Аз съм човек.

— Искам да кажа, че в теб няма нищо изкуствено.

— Като при всички хора.

Лейс го оглеждаше, очевидно впечатлена.

— И кой си бил ти, Джеферсън Найтхоук? Масов убиец? Войник с куп ордени? Прочут пазител на реда?

— Аз съм… бил съм… Перфектния убиец.

— А… наемен убиец!

— И пазител на реда.

— Може би, но не с това сме те запомнили. — Тя се върна и седна в креслото си. — Значи трябва да ме убие Перфектния убиец.

— Казах ти, искам просто да поговорим.

Тя затвори очи и кимна.

— Разбира се. Горкият малък двойник, с всичките способности на Перфектния убиец и без нито едно от неговите преживявания. Той е решил да стане убиец, искал е да стане убиец, несъмнено му е харесвало да убива. Но ти си създаден да убиваш, заповядали са ти да убиваш. Никой не те е питал дали искаш да убиваш, нали? Никой не е и помислил, че ти можеш да имаш други цели и желания.

Найтхоук въздъхна дълбоко.

— Разбираш ме.

— Естествено, че те разбирам. Дори сред всичките отхвърлени от обществото хора, които населяват Границата, ти си различен, също като мен. Дали са ти определени физически качества, които не си искал, също като мен. Ставаш аутсайдер в галактика от аутсайдери, също като мен. Как да не те разбирам?

— Какво имаш предвид? — попита Найтхоук. — На мен ми изглеждаш нормална.

— Никога не вярвай на очите си, защото виждат само фасадата, а не истината — отвърна тя. — И ти ми изглеждаш съвсем нормален, но все пак си Перфектния убиец. А знаеш ли колко хора е убил? Двеста? Триста?

— Доста.

— Но по-малко от мен — каза тя гордо.

Джеф се намръщи.

— Убила си триста души?

— Повече. И до края на деня ще съм увеличила бройката.

— Няма защо да се бием — сви рамене Найтхоук. — Както самата ти каза, с теб сме себеподобни.

— Но пропуснах да кажа, че и аз като Маркиза не търпя съперници в територията си, а ти нахлу в дома ми.

— Ще му кажа, че не съм те намерил.

— Бедничкият двойник — каза тя с престорено съчувствие. — Ти може да имаш нужда от приятел и довереник, но аз нямам. Мене никой не ме е принуждавал да живея; аз сама си избрах да бъда престъпница и убийца. Няма да излезеш жив оттук.

— Това е глупаво — възрази той. — Аз ти предлагам собствения ти живот! Можех да те убия на втората секунда, ако исках.

— Опитай — развесели се тя.

— Не ме принуждавай!

— Да те принуждавам? — повтори тя със смях. — Аз те предизвиквам, Перфектен убиецо!

— Не искам да те убивам.

— Но аз искам да те убия.

— Не си въоръжена. Не можеш да ме надвиеш.

— Смяташ ли, че Маркиза би поръчал да ме убият, ако бях безобидна? — отвърна Испанката Лейс. — Аз не нося оръжията си като вас, низшите същества. Аз самата съм оръжие.

Найтхоук се обърна към нея и посегна за лазерния си пистолет. Той обаче се изплъзна от кобура, преди да го е докоснал и отлетя на четири метра от него.

— Какво по дяволите става? — възкликна Джеф.

— Хайде, един пистолет не е нищо за човек като теб — изкикоти се тя, все така развеселена. — Пробвай с някой друг.

Той посегна към звуковия си пистолет. Хвана дръжката и дръпна спусъка. Нищо не излезе. Стисна по- здраво и дръпна силно. Изведнъж разбра, че може да помръдне спусъка само на милиметър.

— Сещаш ли се вече какво е станало с електрическата ти шейна? — попита тя.

— Владееш телекинеза?

Лейс кимна.

— Винаги съм можела да движа предмети само със силата на мисълта си. Всъщност, мисля, че бях на седем или осем години, когато открих, че никой друг не може да го прави. — Тя протегна ръце, за да хване оръжията му, които едно по едно излетяха от него към нея. — Сега би ли убил една бедна, беззащитна жена?

— И още как — извика той, докато изваждаше от ботуша си един нож и го запрати към нея с плавно движение. Той полетя право към сърцето й, но застина във въздуха на петнадесет сантиметра от мишената.

— Глупак! — Веселото изражение на ъгловатото й лице се смени с презрителна усмивка. — Не виждаш ли, че си абсолютно безсилен? — Найтхоук чу някакъв звук над себе си и се хвърли на една страна, секунди преди част от тавана да се стовари на мястото, където стоеше. — Можеш ли да се биеш със самия Леден дворец?

Той започна да се приближава внимателно към нея. Точно когато напрегна мускули за последна схватка, един малък стол прелетя и го удари в гърба. Найтхоук се просна на лъскавия под.

След секунда отново беше на крака и успя да се сниши, за да избегне друг стол, който долетя отнякъде.

— Много добре, Перфектен убиецо — похвали го тя. — Наследил си добри инстинкти, ако „наследил“ е правилната дума, а аз подозирам, че не е. Почти съжалявам, че трябва да те убия.

Той я гледаше безмълвно. Не искаше нито да напада, нито да отстъпва.

— Чудя се как да те убия? — продължи тя. — Може би ще е забавно да те умъртвя със собствените ти оръжия.

Изведнъж трите му пистолета — лазерен, звуков и механичен — се строиха в редица от лявата й страна на метър и половина височина и се завъртяха, докато се насочат към него.

Той се хвърли зад дивана, за да избегне стрелбата. Само след секунда диванът се отмести бързо наляво и той пропълзя зад него, докато смехът на Лейс кънтеше в стаята. Джеф видя изход на пет метра от него и се хвърли натам. Пистолетите стреляха след него, но той се измъкна невредим и се втурна към друг изход.

Минаваше бързо от стая в стая като усещаше опасността зад себе си, но и не искаше да се впуска слепешката към по-големи опасности, които може би го очакваха напред. За момент забави крачка и лазерен лъч светлина профуча покрай ухото му.

Стигна до една стая, от която нямаше изход. В нея бе разположено огромно кръгло легло, което се въртеше бавно във въздуха на няколко сантиметра от пода; имаше две бляскави сребърни шкафчета, голямо огледало и холография на Испанката Лейс. Близо до леглото се носеше във въздуха малък кръгъл компютър. Най-силно впечатление правеше колекцията от близо петдесет стенни часовника, от всякакви видове и изработки — от един много стар със стрелки до някакъв сложен механизъм, който показваше точно време на тридесет и шест различни езика върху въртящо се холографско изображение на Юкон, разделено на