лед, ослепително бял на обедното слънце. Виждаха се огромни кули, назъбени зидове, стълби и перила, и буквално милиони ледени висулки по всяка част на постройката. Липсваше единствено ров около двореца и Найтхоук беше сигурен, че няма такъв само защото е прекалено студено, за да има вода.
Той се приближи на около километър и половина, намали скоростта и се заоглежда. Малки бели животинки притичваха насам-натам, като някои от тях дори се опитваха да се състезават с шейната, но се отклониха, когато Найтхоук приближи главната порта.
Най-накрая спря пред Ледения дворец и слезе от шейната. Огледа се за охрана и остана малко изненадан, защото не видя никой. Отиде до портата и се опита да я отвори. Беше заключена. Той насочи лазерния си пистолет към нея и стопи заключващия механизъм, заедно със самата ключалка.
Пристъпи вътре предпазливо. Стените и подът изглеждаха все така направени от лед, но термометърът на скафандъра му сочеше 23 градуса по Целзий. Той свали внимателно космическия си шлем, а след него бързо и скафандъра. Докосна ледените висулки по тавана; бяха направени от кварц и доста топли на пипане. Над него се носеха светлинни сфери, които осветяваха стаята — не бяха съвсем плътни и нямаха видим източник на светлина.
Найтхоук премина през няколко помещения, следван от половината сфери, които явно усещаха присъствието му и предугаждаха желанията му. Надпреварваха се да му осигурят светлина в момента, в който си обърнеше главата и погледнеше в някоя посока. Стените и подовете блестяха като излъскани диаманти. Някои от помещенията бяха обзаведени с мебели в тон с магическата атмосфера на двореца, а други бяха празни. По нищо не личеше, че там живее някой. Нямаше следа нито от хора, нито от извънземни, нито от домашни животни, нито от животни-пазачи.
Най-накрая стигна до една просторна стая — около четиристотин квадратни метра. От малък високоговорител, който висеше във въздуха под тавана, долиташе весела извънземна музика. Няколко светлинни сфери се полюшваха в ритъма на музиката в тържествен и грациозен танц. До стените бяха подредени изящни статуи, направени от лед или кварц.
Докато прекосяваше стаята, някъде зад него се отвори врата. Щом чу звука, той се обърна рязко с пистолет в ръка и бързо тръгна към друг изход. Ала преди да стигне дотам, една лъскава бяла врата му препречи пътя.
Непознат глас му каза с насмешка, че не е сам. Той се обърна и видя гъвкава жена с буйна черна коса и черни очи. Беше облечена в черна дантелена дреха, прилепнала плътно по тялото й.
— Как влезе тук? — попита Найтхоук.
— Това е моят дом — отвърна тя. — Идвам и си отивам, както си искам.
— Значи ти си Испанката Лейс?
— А ти си Джеферсън Найтхоук.
— Кой ти каза?
— Имам си източници — отвърна тя, без да откъсва очи от него. — Ти си най-младият от всички лакеи, които маркиз Куинсбъри ми е изпращал. Сигурно си доста добър в тази работа.
— Не съм лакей.
— Но
— Аз съм много неща — каза той. — Това не е най-важното.
Тя се изкикоти подигравателно. Той не реагира. Отклони поглед и тръгна из стаята като оглеждаше предметите. Тя стоеше абсолютно неподвижна и го наблюдаваше съсредоточено. Най-накрая той спря и отново се обърна към нея.
— Какво те прави толкова специална? — попита той. — Защо иска да те убие?
— Защото се страхува от мен — отвърна Испанката Лейс.
— Не ми изглежда като човек, който се страхува от каквото и да било — каза Найтхоук.
— Щом не го е страх от мен, защо е изпратил теб да му вършиш мръсната работа?
— Защото и аз не страхувам от теб, а има и доста пари — отговори Найтхоук с усмивка.
— Замисли ли се как ще си тръгнеш оттук?
— Както съм влязъл.
— Не мисля — отвърна тя. — Защо не провериш дали ще можеш?
— След тебе.
Тя сви рамене и тръгна по пътя, по който той беше дошъл. Вратите се отваряха, щом двамата се приближаваха и за по-малко от минута стояха пред главната порта. Когато тя се плъзна встрани и Испанката Лейс отстъпи, Найтхоук видя останките от електрическата си шейна — купчина метални парчета.
— Какво, по дяволите, се е случило с шейната ми? — промърмори Найтхоук, по-скоро на себе си.
— Бедничкият Джеферсън Найтхоук — каза тя. — Как ще си отидеш сега?
Изведнъж Найтхоук започна да чувства смразяващия студ и вятъра, който го пронизваше целия. Той се обърна към Испанката Лейс, която стоеше до него и изобщо не усещаше вятъра и студа. Първо реши да остане навън и да й докаже, че може да издържи повече от нея, но бързо осъзна, че точно този тип мъжественост е самоубийствен, тъй като тя изглеждаше напълно неуязвима за природните стихии.
Той се обърна и се върна в Ледения дворец. Испанката Лейс го последва.
— Преди малко ме попита нещо — каза тя, когато се върнаха в стаята, в която се срещнаха.
— Така ли?
— Мисля, че точните ти думи бяха: „Какво, по дяволите, се е случило с шейната ми?“ — Тя се усмихна. — Аз й се случих.
— Ти беше с мен.
— Зная.
— Направила си го преди да дойдеш в тази стая?
— Направих го,
— Как?
— Обещавам ти, че ще разбереш, преди да е изтекъл денят, Джеферсън Найтхоук. — Тя седна в едно кресло от лед. — Вече реши ли как да ме убиеш? С лазерен или звуков пистолет? С оръжие ли ще ме убиеш или с голи ръце? Бърза или бавна смърт си ми избрал?
— Не съм казвал, че ще те убивам — отвърна Найтхоук. — Казах само, че съм изпратен да те убия.
— А — възкликна тя и отново се усмихна. — Чакаш и аз да ти направя оферта.
— Не е задължително.
Тя изглеждаше озадачена.
— Тогава какво?
— Нека само малко си говорим.
— Защо?
— Ами имаш ли някаква друга работа? — попита Найтхоук.
Тя го изгледа.
— Що за убиец си ти?
— Убиец, който няма желание да убива. Защо Маркиза иска да умреш?
— Защото съм му съперник, а той не обича съперници в собствените си територии. Каква друга причина може да има?
— Без да се замислям, се сещам за стотина — каза Найтхоук. — Защо животът е толкова незначителен в Границата?
— Може би защото
— Вие, хората тук, имате минало и бъдеще. Това няма ли значение?
— Ти също имаш минало и бъдеще — отбеляза тя. — Не виждам какво те учудва в подобни нрави.
Той поклати глава.
— Аз нямам минало, а бъдещето ми е, в най-добрия случай, несигурно.
— Как така нямаш минало? — попита тя.
Той я гледаше безмълвно.
Изведнъж очите й се разшириха.
— Но разбира се! Ти си клониран!
Той кимна.
