Перфектен убиец

времеви пояси. Найтхоук извади миниатюрната камера и я подхвърли на леглото; ако щеше да умира, Малой щеше да види как е станало, така че следващият убиец на Маркиза да е по-подготвен.

— А, ето къде си бил! — чу се глас откъм вратата. Той се обърна и се озова лице в лице с Испанката Лейс, а оръжията му стояха все така във въздуха до нея. — Голямо преследване падна, Джеферсън Найтхоук, но сега вече те хванах на тясно.

Найтхоук се огледа, опитвайки се да намери нещо, което може да му свърши работа.

„Той е преживял над сто битки. Някои от противниците му са били извънземни или мутанти с още по-невероятни способности от нея. Мисли! Какво щеше да направи той?“

— Това са моите трофеи — каза тя, като посочи часовниците. — Моята плячка. Всичко останало разпродавам или разменям, но часовниците остават за мен, за да отмерват минутите и часовете до края на живота ми, когато ще се освободя от това нежелано тяло. — На лицето й изведнъж се изписа ярост. — Как смееш да стоиш сред тях и да ме обиждаш?

Прозвуча изстрел и един куршум се заби в стената зад него, при което по лицето му се посипа прах. Той се хвърли зад най-близкия шкаф, за да се защити. Върху него имаше две малки извънземни статуи. Той грабна едната, хвърли я към Испанката Лейс, взе другата, докато първата рикошира в невидима бариера, и я хвърли по-внимателно. Тя се ухили, докато втората статуя профуча край нея, без да я докосне, но Найтхоук улучи това, в което се целеше. С удара той свали механичния си пистолет на земята.

— Мислиш, че имам нужда от оръжия? — каза тя рязко. В същия момент част от тавана се отчупи и падна върху него. След секунда отново беше на крака. Застана точно пред огледалото. Когато усети, че лазерният пистолет ще започне да стреля, легна бързо на пода и лъчът се удари в огледалото и се върна под такъв ъгъл, че мина на сантиметри от Испанката Лейс. Тя се сниши инстинктивно, след което сграбчи лазерния пистолет и го запрати през вратата в коридора.

„Ти се сниши! Не очакваше, че лъчът ще се върне към теб и се наложи да се наведеш. Това означава, че ти трябва част от секундата, за да направиш невидимите си стени и щитове. Трябва да измисля как да се възползвам от това…“

— Стани прав, Джеферсън Найтхоук!

Той не виждаше причина да продължава да се крие, затова се изправи срещу нея.

— Сега пък какво?

— Сега ще сложим край на това — каза тя.

И изведнъж мебелите, стените, тавана, всичко започна да се затваря около него. По главата му хвърчаха вази, удряха го лампи в гърдите, подът се залюля под краката му. Той напразно се опитваше да запази равновесие, строполи се на пода, изправи се отново и се обърна с гръб към нея, докато се оказа притиснат до стария часовник със стрелките, за който се беше хванал отчаяно.

Още една част от тавана падна отгоре му. Той изстена и остана неподвижен в развалините.

Испанката Лейс се приближи внимателно, като го смушка в гръбначния стълб, за да провери дали е все още жив. Той не помръдваше. Тя коленичи до него, все още нащрек да не би да скочи изведнъж, но той беше неподвижен.

— Е, добре, двойнико — промърмори тя като го обърна по гръб и потърси диска му за самоличност. — Да видим дали наистина си този, за когото се представяш.

Тя свали ловко диска и докато го оглеждаше, ръката му замахна внезапно и се стовари върху врата й, забивайки голямата стрелка на стария часовник в основата на мозъка й. Тя се строполи отгоре му без звук. Беше мъртва.

Найтхоук избута тялото й от себе си и се изправи. Обърна я по гръб с крак. Лицето й беше спокойно в смъртта, сякаш се бе отървала от някакъв огромен товар.

„И двамата бяхме необикновени. Можехме да бъдем приятели. Защо ме принуди да те убия?“

Той тръсна глава, като че ли искаше физически да се отърве от тези мисли. Но това не му помогна.

„Би трябвало Перфектния убиец да е имал братя. Може би братовчеди. А може би един- двама сина, за които никой не е чувал. Сигурно е имало двадесет-тридесет души, в чиито вени е течала същата кръв. Никой от тях не е бил обречен да прекара живота си като убива всеки срещнат. Защо точно аз?“

Разбира се, те са носели малко от кръвта на Перфектния убиец. Докато в неговите вени течеше всичката му кръв, защото той беше Перфектния убиец. Не му беше брат. Не му беше син. Не беше Версия 2.0. Той беше Перфектния убиец. А работата на Перфектния убиец беше да убива. Дори хора, които биха могли да му станат приятели.

Изведнъж усети, че трепери от студ и осъзна, че до преди малко в двореца беше топло не защото имаше отопление, а заради Испанката Лейс. Тя използваше една малка част от способностите си, за да държи молекулите на въздуха в постоянно движение, като ги въртеше достатъчно бързо, за да поддържа подходяща за живеене температура.

Найтхоук започна да претърсва стаята. В шкафовете имаше само дрехи, но зад огледалото откри малък сейф, поставен в кварцова стена. Не можеше да го отвори, затова го откъсна от стената с лазерния си пистолет. Взе сейфа под мишница и се запъти да си ходи, когато нещо привлече погледа му.

Той се приближи и видя, че е малка холография на няколко момиченца, на около десет-единадесет години. Те се държаха за ръце и се усмихваха към камерата. Той ги погледа, опитвайки се да разбере кое от тях е бъдещата Лейс, но не можа.

„Интересно. Една от вас може би е пораснала и е станала артистка. Друга — счетоводителка. Някоя е станала унайка на шест деца. А друга — злобна и самотна лелка. Следващата вече е станала космически механик или може би професор по древни езици. И една от вас е станала всеизвестна престъпница и убийца.“

Изведнъж разбра защо измежду всички холографии и спомени Испанката Лейс е запазила това.

„Тук все още изглеждаш нормална. Сигурно ти е било последния път, когато си се чувствала добре сред другите.“

Той се вгледа отново в холографията — в усмихнатите лица на момиченцата.

„Завиждам ти. Ти поне си имала десет години.“

Той прибра лазерния си пистолет и излезе. Намери нейната електрическа шейна и тъкмо се канеше да потегли към кораба, когато реши, че тя заслужава да бъде погребана. Върна се в Ледения дворец, свърза лазерния си пистолет със зарядното устройство и го включи на свръхнатоварване. Остави всичко до тялото й. След това се върна при електрическата шейна и се понесе през заледените долини. Когато пропътува около осем километра, той спря и погледна назад, закривайки очите си от слънцето и ослепителните отблясъци по леда. Едва успя да види Ледения дворец. Почака пет секунди, десет, петнадесет — и изведнъж чу експлозията. След секунда кулите и зидовете започнаха да се срутват навътре, една върху друга. Джеф сметна, че трябва да каже някоя молитва и остана изненадан, че не знае нито една.

Върна се на кораба при Гущера Малой. Дребният човек беше видял цялата битка на компютъра си и искаше да поговорят, за разлика от Найтхоук, който желаеше да забрави случилото се.

— Какво ти става? — недоволстваше Малой, докато отлитаха към Тундра. — Убиваш най-опасната жена във Вътрешната граница и изведнъж се държиш, сякаш си загубил някой приятел.

— Може и да съм.

— Ти луд ли си? — извика Малой. — Опита се да те убие така коварно.

— Ние двамата имахме много общи неща — отговори Найтхоук замислено.

— Така ли смяташ?

Найтхоук кимна.

— Да, просто още не се бяхме сприятелили.

— Ти си луд, така да знаеш.

Найтхоук сви рамене.

— Всеки има право на мнение.

Малой извади едно малко кубче от джоба си.

— Ако покажа това на Маркиза, само ако види как предлагаш на тази кучка да не я убиваш, с теб е свършено. Ще те изхвърли преди да се усетиш.