чийто произход Найтхоук не можа да определи. Той погледа дребосъка, който заложи. После се упъти към бара, поръча си една Прашна уличница и унило се загледа в танцьорките, докато на платформата се появи Перлата от Маракайбо.
Той си пиеше питието и я гледаше съсредоточено. Най-неочаквано тя му намигна, след което се разсмя на реакцията му. Той изчака танцът й да свърши, след което си проправи път до гримьорната, като носеше по една чаша в ръка. Червеното око на системата за сигурност го сканира и оповести присъствието му на дамата вътре.
— Влез — каза тя и вратата се отвори.
Седеше на елегантен позлатен стол, гола до кръста. Едно малко огледало висеше във въздуха на около половин метър от лицето й. Тя се гледаше в него и внимателно сваляше грима си, но се обърна и се взря в Найтхоук, щом той влезе.
— Радвам се да те видя отново — каза тя. — Маркиза твърди, че си бил герой.
— Маркиза преувеличава — промърмори Найтхоук.
— Значи скромен герой — усмихна тя. — Е, това вече е рядкост по тези места.
— Донесох ти питие — каза той и постави чашата до нея.
— Не съм искала питие.
— Опитай го. Ще ти хареса.
— След малко, може би. — Тя замълча и го погледна внимателно. — Знаеш ли какво ще направи Маркиза, ако разбере че си бил тук?
— Зная какво ще се
— И не се страхуваш от него?
— Изобщо. — Той сви рамене. — Освен това, ти ме покани да вляза.
— Така ли?
— Намигна ми — каза Джеф. — Смятам това за покана. А и не си ми казвала да си тръгвам.
— Тръгвай си тогава.
— Не още.
Тя се усмихна, но реши да не отговаря. Последва тягостно мълчание. Тя се гледаше в огледалото, а той гледаше нея.
— Танцуваш много добре — каза най-накрая.
Тя отново не отговори.
— Забелязах още щом те видях за пръв път.
Мълчание.
— Няма защо да се страхуваш да говориш с мен — каза той. — Съгласен съм да бъдем само приятели.
Тя се разсмя невярващо.
— Само приятели?
— Да.
— Защо?
— Защото съм самотен.
— Тук има много жени. Защо аз?
Той я гледа дълго, без да отговори. Накрая каза:
— Защото и двамата сме различни. Сигурен съм, че Маркиза ти е казал какъв съм, а с тази синя кожа ти си или чудо на природата, или мутантка. И двамата сме единствени по рода си тук. Помислих, че и ти може би си самотна.
— Сгрешил си.
— Не съм много сигурен. Когато не си с Маркиза, си все сама.
— Не ти ли е хрумвало, че може да ми харесва да съм сама със себе си?
— Не, не ми е хрумвало.
— Защо? Само защото ти не обичаш да си сам със себе си?
Той се взираше в светлите й, почти безцветни очи.
— Не ме разбра правилно — каза той най-накрая.
— Да, зная — усмихна се тя. — Ти просто искаш да сме приятели.
— Точно така.
— Гледай ти — каза тя, без да се опитва да прикрие голите си гърди от погледа му. — А аз мислех, че искаш да ме погледаш.
— И това е вярно.
— В представата ти за приятелство включва ли се да споделяш и леглото ми?
— Ако ти желаеш.
— А ако не искам?
— Рано или късно ще пожелаеш — отвърна той. — Междувременно, две изгубени души може да намират утеха заедно.
— Не мисля, че ме гледаш като изгубена душа — каза тя като се облегна назад и се протегна чувствено. — По скоро като похотлив мъж.
— Ти си много красива жена. Как предпочиташ да те гледам?
— Може би, като се има предвид положението ти, изобщо не трябва да ме гледаш.
— Преди малко Маркиза ми каза, че иска подчинените му да са инициативни — усмихна се Найтхоук. — Освен това, ако никой не те поглеждаше, щеше да си изгубиш работата.
— Много умно — каза тя. — А сега, ако си приключил с оглеждането, мисля, че трябва да си тръгваш.
— Не съм свършил с гледането — отвърна той. — Защо не си изпиеш питието?
— Мога да се обадя на Маркиза.
— Да, но няма да го направиш — каза Найтхоук уверено.
— Защо не?
— Защото не искаш да го убивам.
Тя се изсмя.
—
— Точно така — отговори той сериозно.
— Значи си имам работа не просто с похотлив чиновник, а с похотлив егоцентрик — каза тя. — Предполагам, че трябва да приема питието ти, защото може би ще убиеш и мен.
— Подиграваш ми се.
Тя сви рамене и се обърна към огледалото.
— Имам съвсем малък опит с жените — каза Найтхоук неловко. — Повярвай ми, последното нещо, което бих искал, е да ти изглеждам смешен.
— Не си смешен. Просто си самоубиец — отвърна тя. — Маркиза ми каза, че имаш много малък опит в каквото и да било. — Тя го гледаше с открито любопитство. — Вярно ли е, че си само на три месеца?
— В известен смисъл.
— Как е като не си спомняш никакво детство?
— Имам неясни спомени за някакво детство — отвърна той. — Но то не е мое и спомените избледняват с всеки изминал ден.
— Колко е хубаво да не си спомняш детството — каза тя. — Ще ми се да не помня моето.
— Не беше ли хубаво?
— Какво хубаво има в това да бъдеш — как го каза ти — чудо на природата? — попита тя. — Децата могат да бъдат много нетактични. — Тя се намръщи при мисълта за преживяното. — Затова дойдох във Вътрешната граница. Тук не ги интересува дали съм със синя кожа, нито пък дали ти си на три месеца. Интересува ги само какво можем да правим — важно е кои
— Интересна мисъл — каза Найтхоук. — Но според мене същото важи и за Олигархията.
— Те може да говорят така, но този принцип важи само тук.
