— Готов съм да го направя още тази вечер.
— Маркиза сигурно струва повече от пет милиона кредита. Защо просто да не го убия, да му конфискувам парите и да ги изпратя на Делурос?
— Но аз не съм Перфектния убиец.
— Не! Аз съм Джеферсън Найтхоук!
— Аз съм си аз! Не съм ти и не приемам нареждания от теб!
— Не! — изкрещя яростно Найтхоук.
— По дяволите, не си!
— Отказвам да слушам това! — изкрещя Найтхоук, извади звуковия пистолет и дръпна спусъка. Огледалото се пръсна на хиляди парченца.
Джеф се успокои толкова бързо, колкото се беше разгневил и си даде сметка, че още не е решил какво да прави. Влезе в банята и застана пред огледалото. Разкайваше се за постъпката си.
— Съжалявам — каза той. — Изпуснах си нервите. Ти сигурно си живял четиридесет години, без нито веднъж да ти се случи.
Отсреща го гледаше красив млад мъж.
— Казах, че съжалявам — повтори той. — И все още не зная какво да правя.
Стори му се, че лицето в огледалото стана пак разядено от болестта, само колкото да каже: „Разбира се, че знаеш.“ След което отново се превърна в красив млад мъж, във всяко изражение и жест на когото прозираше несигурност и нерешителност.
Единадесета глава
Найтхоук слезе в подземния етаж на казиното. Мина покрай басейна и сауната и стигна до закритото стрелбище, където Маркиз Куинсбъри се целеше в една малка мишена на петдесет метра разстояние. Мишената се въртеше, ставаше, падаше и за разлика от всяка друга, която Найтхоук беше виждал, тази стреляше обратно.
Беше холография на офицер от флотата, коленичил и стиснал пистолета с двете си ръце. От него излизаха малки лазерни лъчи — не достатъчно големи, за да причинят сериозно нараняване, но предостатъчни, за да раздрусат човека болезнено.
Найтхоук спря да погледа, без да продума, докато Маркиза скачаше напред-назад като боксьор и избягваше лазерните лъчи. Най-накрая дръпна спусъка на пистолета си. Само след секунда електронният монитор отбеляза попадение.
— Добър изстрел — пристъпи напред Найтхоук.
— Благодаря — каза Маркиза. — Не си слизал тук преди, нали?
Найтхоук поклати глава:
— Впечатляващо е.
— Повече от впечатляващо. Жизненоважно.
Найтхоук го гледаше с любопитство.
— Има хиляда въоръжени мъже горе на приземния етаж. Ако аз съм безспорният им водач, то е само защото знаят, че не могат да ме убият и да поемат командването. А те знаят това, защото всеки месец от мен се изисква да го докажа. — Той замълча. — Повечето от тях никога не вадят оръжието си от кобура, освен за да убият някого — или поне да се опитат. Рефлексите им ръждясват. Мерниците им се разстройват. Мощността на пистолетите намалява. А аз работя с мишените поне един час на ден и оръжията ми винаги са в отлично състояние. Това е разликата между аматьора и професионалиста.
— Впечатлен съм — каза Найтхоук.
— А твоите оръжия как са? — попита Маркиза.
Найтхоук, който стоеше с лице към Маркиза, се завъртя, извади оръжията си и стреля и с двете. Оръжието в дясната му ръка простреля лявото око на холографията на боеца от флотата, който се подаваше над една защитна бариера и миг по-късно пистолетът в лявата му ръка прогори дупка в гърдите на мишената с лазерен лъч.
— Струва ми се, че са добре — каза той като ги пъхна обратно в кобурите.
— Аз съм още по-впечатлен — кимна Маркиза, — въпреки че знаех, че измежду всички мъже в Клондайк най-вероятно е ти да поддържаш оръжията си в отлична форма. Предполагам, че Перфектния убиец сигурно е улучват мишените си на петдесет метра разстояние, дори и с вързани очи.
— Не си ме извикал тук, за да видиш как стрелям — каза Найтхоук. — А и аз не дойдох да гледам
— Изглежда на Делурос не са те научили да водиш неангажиращ разговор, нали? — попита Маркиза с усмивка.
— Не.
— Добре. Извиках те, защото трябва да обсъдим нещо.
— Чувал ли си някога за Дядо Коледа?
— Имаш предвид детските приказки? — попита Найтхоук.
— Ти си голям щастливец — разсмя се Маркиза. — Не, този Дядо Коледа работи в Границата. Или поне беше така, докато не стана амбициозен. Току-що направи голям удар в Олигархията и сега пътува обратно насам като по петите му го следват десетина полицейски кораба.
— Защо го наричат Дядо Коледа? — попита Найтхоук.
— Тук човек сам си избира името — отвърна Маркиза. — А понякога то избира човека. Във всеки случай, той се занимава с обири на църкви.
— Печели ли се от това?
— Ами, ако обираше само свещениците и милостинята за бедни, нямаше да печели много. Но в някои от църквите има доста злато и предмети на изкуството. Тук няма такива, затова отиде в Олигархията да направи някой голям удар.
— Изглежда го е направил.
Маркиза кимна.
— Да. Разбрах, че е откраднал около двеста килограма злато от една църква на Дарбар II, както и няколко религиозни картини на Морита.
— Морита? Никога не съм чувал за него.