— Предполагам, че е имало лимит на информацията, която са могли да ти дадат за два месеца — каза Маркиза. — Морита е най-известният художник от късния Демократичен период. Картините му струват милиони, а последния път, когато проверих, златото струваше по двадесет кредита грама. Това означава, че Дядо Коледа носи в багажника си, както се казва, откупа за царя. Проблемът му, обаче, както споменах, е, че след него има куп полицейски кораби.
— С каква преднина се движи?
— Ами, може би седем часа, може би осем.
— Ще им избяга. Със скоростта на светлината седем часа са цяла вечност.
— Той кара модел Златна линия Три — четиридесет — едно.
На Найтхоук не му говореше нищо.
— Висока скорост, ограничен обхват — продължи Маркиза. — Ще издържи още около шест часа, след което ще трябва да спре, за да зареди.
— Явно в цялата тази работа се налага да се включа и аз.
— Разбира се — усмихна се Маркиза, — компютърът ми проектира евентуалните планети, където може да спре, за да подсили ядрения си реактор. Те са само четири. Две от тях са военни постове и той не е глупав, за да спре там. Третата е във война с една съседна система и каквито и гаранции да му дават, има доста голяма вероятност да го гръмнат или едните, или другите.
— Нека позная. Тундра е четвъртата.
— Не. Но аз управлявам четвъртата планета. Тя е малка, казва се Аладин. Искам незабавно да отидеш там.
— И след това?
— Според мен Дядо Коледа ще спре там. Искам да се срещнеш с него.
— И какво да му кажа?
— Предай му много здраве от мен и поздравления за удара и му кажи любезно, но твърдо, че цената на горивото и таксата за преминаване са се повишили.
— Колко?
— Много — присви очи Маркиза. — Искам петдесет процента от плячката.
— А ако откаже?
— Направи, каквото трябва — сви рамене Маркиза. — Просто искам, когато си тръгне, половината от товара му да остане на Аладин.
— Колко хора има с него?
— Линия Три — четиридесет — едно е с четири места, така че с него ще има най-много трима.
Найтхоук кимна.
— Има ли нещо друго, което трябва да зная за Дядо Коледа?
— Вече ти е известно: превозва товар, който ние искаме.
— Знаеш какво имам предвид — продължи Найтхоук. — Има ли някакви по-особени дарби или сили?
— Не, освен ако не вярваш, че той и Исус Христос са в таен съюз — отговори Маркиза. — Някои хора са убедени, че е така.
— И защо?
— Веднъж попаднал в клопка, всичките му хора били избити, а той се измъкнал без драскотина. Друг път полицията открила скривалището му на Рузвелт III и го взривила. Той бил през една пресечка в някакъв бар по това време. Чул шумотевицата, откраднал един кораб и повече не се върнал.
— Искаш ли да взема някого със себе си?
— Ти си Перфектния убиец — отвърна Маркиза. — Дори и да съм си мислел някога, че имаш нужда от друг човек, последната ти мисия доказа, че се справяш и сам.
— За какво са ти толкова бойци, след като не ги използваш? — попита Найтхоук.
— О, използвам ги, когато имам нужда от тях. Но на този етап не можеш да ме убедиш, че имаш нужда от помощ срещу четирима души.
— Симпатяга си — каза Найтхоук саркастично.
— И Мелисанда мисли така.
Найтхоук хвърли едно око на самодоволната усмивка на Маркиза и разбра, че тя му е казала за нощта, която прекараха заедно.
— От време на време й трябва да пообиколи наоколо, за да си припомни защо се е хванала с мен — продължи Маркиза. — Не я виня, след като така се сеща защо все още е с мен. Проблемът е — добави той, — че понякога замесеният мъж не разбира какво става. Навива си на пръста, че на нея й пука за него, след което става такъв досадник, че за съжаление ми се налага да го очистя. — Той извади пистолета си от кобура, подхвърли го във въздуха, хвана го с другата си ръка и дръпна спусъка. Чу се оглушителен гръм и електронният монитор отбеляза поредното попадение.
— Много си добър — призна Найтхоук.
— И двамата сме много добри — отвърна Маркиза. — Надявам се никога да не се налага да проверяваме кой е по-добрият.
— Няма причина за това — каза Найтхоук.
Но веднага си представи ръцете и устните на Маркиза по голото тяло на Мелисанда. Обля го вълна от ревност и той реши, че има основателна причина да проверят кой е по-добрият.
Дванадесета глава
Някога планетата Аладин била много богата и затова я кръстили така. Но също като Юкон и Тундра, нейните мини били изтощени за по-малко от двадесет години, а миньорите отишли по-навътре в сърцевината на Галактиката. На Аладин останали малцина, предимно златотърсачи, които се надявали да се натъкнат на друга златна жила, както и редовните комарджии, отрепки и авантюристи, които са редовните обитатели на Вътрешната граница.
Както повечето планети в Границата, чието население бе намаляло драстично или никога не е било голямо — Аладин имаше няколко изоставени търговски градове: издигнати набързо сгради, които са послужили за нуждите на временните заселници. Имало планети с четиридесет-петдесет действащи търговски градове, но човекът е дейно същество, така че обикновено за двадесет-тридесет години след пристигането му повечето от тях се превърнали в градове-призраци, след като плячкосването на планетата е приключило и грабителите са си тръгнали. Сред тези планети беше и Аладин със седемнадесет градове- призраци и един-единствен действащ търговски център.
Аладин беше първата планета в безспорно малкия опит на Найтхоук, на която той се приземи, без да иска разрешение. Космодрумът беше занемарен, а площадките за приземяване — пропукани и разбити; повечето кораби се приземяваха на една открита равна местност на километър и половина от търговския град.
Найтхоук се увери, че станцията за гориво не функционира. След това, доволен, че жертвата му ще трябва да отиде до града, за да намери гориво, той остави кораба си на равното място, задейства алармената система и закрачи през горещата, безплодна равнина към търговския град. Изведнъж осъзна, че не е сам. Едно кълбо — светещо, жълто и мъхесто, съвършено кръгло и без видими сензори — се търкаляше до него като тихичко мъркаше.
Найтхоук спря; мъхестата топка също спря. Той пак тръгна като сменяше посоката си на няколко крачки; топката следваше всяко негово движение. Той спря отново, при което топката се дотъркаля до него, отърка се в ботуша му и замърка по-силно. Найтхоук държеше пръстите си на пистолета, готов да го използва, ако топката го захапе, но след като се потърка в него още няколко секунди, тя се отдръпна, като че ли чакайки да тръгне отново. Найтхоук я гледа известно време, след което сви рамене и продължи по пътя си.
Скоро пристигна в града, все така съпътстван от
Щеше да потърси някой местен, разбира се, който да му каже къде да намери гориво. Вероятно щеше да отбегне бара и свърталището на наркоманите; винаги имаше риск някой от клиентите да реши да го убие, за да спечели наградата, обявена за него. Лабораторията за метали беше затворена, пощата също. Оставаха
