сред които съдбата го беше заставила да живее.
Найтхоук се приближи до един стол, който му се стори удобен — разположен във въздуха на няколко сантиметра от пода. Седна и кръстоса крака, при което Кълбото скокна на върха на ботуша му и остана там.
— Бавно въртене — изкомандва Найтхоук и столът започна да се върти в кръг. Не се движеше така бързо, че да му се завие свят, като в същото време му даваше възможност да оглежда цялото фоайе, без да изглежда подозрително.
След няколко минути две жени влязоха в хотела и се отправиха към въздушния асансьор. От ресторанта излезе миньор в безупречно чиста работна манта, готов да програмира роботите си да издирват през деня това, което е останало от природните богатства на Аладин.
След около два часа един нисък, широкоплещест мъж влезе в хотела силно запотен. Хвърли поглед наоколо и отиде право на рецепцията.
— Мога ли да ви бъда полезен, сър? — попита извънземният.
— Златната ми линия три — четиридесет — едно е изгладняла и сърдита — отвърна човекът. — Трябва ми някой да я поглези и да мушне нещо в реактора.
— Предполагам, че сте кацнали на запад от града в равнината?
— Да.
— Ако ми дадете регистрационния номер на кораба си, мога да пратя опитен механик до петнадесет минути.
— Р — три — две — нула — едно — ТУ — четири — Ж — отговори мъжът и хвърли една пачка кредити на тезгяха. — И го пратете до десет минути.
— Разбрано, сър! — каза извънземният като прибра парите в джоба си. Той извика на холографския екран на компютъра си карта на града, набеляза най-вероятните места, където механикът можеше да се намира и даде указания за видеофонни връзки до всяко място.
Найтхоук стана от стола си и се приближи към ниския мъж.
— Да те черпя едно питие, докато чакаш?
— Звучи добре — каза другият. — Страшно любезно от твоя страна.
Найтхоук се обърна към извънземния на рецепцията и каза:
— Барът е затворен.
— О, не, сър — отвърна извънземният. — Барът е отворен. Просто няма никакви клиенти.
Найтхоук подаде няколко банкноти на извънземния.
— Барът е затворен — повтори той.
— Да, сър. Барът е затворен.
Найтхоук и ниският мъж отидоха до бара, който се намираше на другия край на фоайето, срещу ресторанта. Както и в останалата част от хотела, и тук си личаха вкусовете на много собственици. Холографии на спортисти с човешки и извънземен произход стояха до картини на голи тела, един огромен съд с извънземни риби и два уреда за въображение.
— Какво да бъде? — попита Найтхоук.
— В това горещо и сухо време… Нещо, дето да ми убие жаждата.
— Трябва да внимаваш какво говориш — отвърна Найтхоук. — Някой може да реши, че един куршум ще ти убие жаждата не по-зле, от каквото и да било друго.
— Тук си прав — каза другият. — Ще пия една бира.
— Нека бъдат две — каза Найтхоук и предаде поръчката на компютъра. — Между другото — добави той и подаде ръка, — казвам се Джеферсън Найтхоук.
— Бива си го името — каза ниският мъж като стисна ръката му.
— Чувал ли си го?
— Мисля, че всеки го е чувал. Ти роднина ли си или просто претендент за престола?
— По малко и от двете. А ти си…?
— Дяволски добре знаеш кой съм, Джеферсън Найтхоук — каза Дядо Коледа. — Не си седеше там на стола във фоайето, въоръжен с една малка артилерия просто ей така, а и аз не съм спрял на Аладин само да ударя едно, понеже съм много жаден. Чакаше мен. По някое време можеш да ме просветлиш защо. Така или иначе мисля да си пийна бирата.
— Тази планета е под протекцията на Маркиз Куиксбъри — каза Найтхоук. — Той няма желание да ти пречи да се изплъзнеш на полицията.
— Доста мило от негова страна.
— Просто иска да се съобразиш с факта, че Аладин принадлежи на него…
— С удоволствие.
— … и да му платиш малък данък, че ти позволява да заредиш тук.
—
— Половината — отвърна Найтхоук.
Дядо Коледа отметна глава назад и се разсмя.
— Знаеш ли колко нещо нося?
— Да, зная.
— И Маркиза смята, че ще му дам нещо на стойност двадесет милиона кредита, само защото ми е позволил да си напълня ядрения реактор?
— Надява се, че така ще направиш — каза Найтхоук.
— Е, той може да си се надява. Да разбирам ли, че алтернативата си ти?
— Точно така.
Двете бири пристигнаха и те си взеха по една.
— Е, ако си поне наполовина добър, колкото съименника си, значи си два пъти по-добър от мен. Признавам си го открито. Така че защо не поотложим стрелбата и не си поговорим първо за бизнес.
— Мислех, че това правим.
— Не — отговори Дядо Коледа. — Говорехме за заплахи, за кожодерство и за Маркиза. Хайде сега ти и аз да поговорим за бизнес. Какво ще кажеш?
Найтхоук отпи от бирата си и помисли върху предложението на по-възрастния мъж. Най-накрая кимна в знак на съгласие.
— Не ми коства нищо да те изслушам.
— Между другото, какво е това… хмм…
— Не трябва да те притеснява — каза Найтхоук. — Казва се Свещено кълбо.
— И какво прави?
— Не съм забелязал да прави нещо.
— Тогава явно наистина е свещено.
— Май не обичаш много религията — каза Найтхоук.
— Да, горе-долу това е положението.
— Винаги ли си мразил църквите?
— Право да си кажа, навремето бях свещеник — ухили се Дядо Коледа. — Цели шестнадесет години спасявах души, кланях се на Бога и отбягвах плътските изкушения. Бях като икона; всяка майка би си мечтала синът й да стане такъв, какъвто бях аз.
— И какво стана?
— Имаше един младеж в нашата църква. Много приличаше на теб, независимо че не беше убиец. Въпреки това го арестуваха за изнасилването и убийството на две сестри от паството. Много улики сочеха към него, ала той ми се закле върху библията си, че е невинен и аз му повярвах. Поразучих това-онова и открих, че един хирург, един от най-богатите ни и уважавани членове, беше истинският извършител. Работата бе там, че не разполагах със сигурни доказателства за пред съда.
Дядо Коледа направи пауза и изпи последната глътка от бирата си.
— Помислих си, че не мога да докажа пред съда, че хирургът е виновен, но мога да кажа фактите на някой добър адвокат, който да се произнесе пред журито, така че те да не са толкова сигурни, че младежът е виновният.
— Успя ли?
