Перфектен убиец

притискаше ушите си. Извънземният стреля, но го беше обзела такава безумна агония, че лазерните лъчи прогориха две дупки в тавана преди пистолетът да падне на пода. Извънземният започна да пищи. От ушите и ноздрите му избиха капки кръв, които преминаха в бликащи потоци. Писъкът на Свещеното кълбо не спираше.

Въпреки че беше замаян от болка, Найтхоук осъзна, че кълбото можеше да насочва силата на писъка си. Колкото и болезнен да беше звукът, той не беше насочен към него или Дядо Коледа. Чашите около извънземния започнаха да се трошат, бутилките избухваха, а той пищеше и кървеше, докато най-накрая се строполи на пода. На секундата звукът спря и Свещеното кълбо отново замърка като се търкаше в рамото на Найтхоук.

— Интересно животинче водиш със себе си — каза Дядо Коледа замаяно, като се повдигна на коляно и погледна Кълбото. — Доста е мощно.

— Нали? Бива си го — кимна Найтхоук, който все още се опитваше да фокусира погледа си.

Изчака, докато сетивата му се върнат в нормално състояние, стана, отиде до извънземния и го разгледа. Беше мъртъв.

— Дали ще си имаш проблеми с властите? — попита Дядо Коледа.

— Този трябва да е бил най-голямата власт на планетата — каза Найтхоук като посочи извънземния.

Внезапно в стаята влетяха две механични чистачки.

— Почистете счупените чаши — поръча Найтхоук. — Оставете тялото, докато ви кажа какво да го правите.

Те незабавно се заеха да оправят стаята като обърнаха особено внимание на парчетата стъкло.

— Е — обади се Дядо Коледа, — очевидно Маркиза ти няма кой знае какво доверие. И след като този доносник не му докладва, ще се сети, че си го убил.

— Не съм го убил аз, а Свещеното кълбо.

— Какво значение има? Кого, мислиш, ще обвини — теб или някакво извънземно животно, което прилича на детска играчка и мърка през цялото време? — Дядо Коледа се усмихна. — Ако бях на твое място, щях да си събера багажеца и да си потърся работа някъде другаде. Аз все още бих те взел, разбира се, но имам чувството, че малцина биха го направили, щом се разчуе, че Маркиза те издирва.

— Няма да търси дълго — отговори Найтхоук. — Връщам се на Тундра.

— Без да вземеш и частичка от товара ми?

— Казах ти — можеш да си продължаваш по пътя.

— Но ситуацията се промени — отбеляза Дядо Коледа. — Сега вече имаш мъртъв шпионин на главата си.

— Ще кажа, че ти си го убил.

— А ти си стоял със скръстени ръце, докато аз си тръгвам пред очите ти? — попита Дядо Коледа.

Свещеното кълбо започна да се тупа в пода отново, като все още мъркаше, докато най-накрая скочи високо и кацна на рамото на Найтхоук. Той го погали разсеяно и мъхестата топка замърка силно като машина.

— Имаш право — призна Найтхоук. — Май ще трябва да му кажа истината.

— Което е гаранция, че ще те убие.

— Гаранция, че ще се опита да ме убие. Не очаквах да е толкова скоро, но все някога щеше да се случи. Защо да не е сега. — Механичните чистачки свършиха с парчетата стъкла и се приближиха към Найтхоук за следващата поръчка. — Занесете тялото в офиса му, заключете вратите и чакайте там до следващо нареждане — каза Найтхоук. Машините излязоха от бара, върнаха се след минутка с една количка, натовариха извънземния и го отнесоха.

— Има по-добро решение — поклати глава Дядо Коледа. — Просто тръгни с мен и забрави за Маркиза.

— Маркиза не е този, когото не мога да забравя — отвърна Найтхоук сухо. — Той е просто пречка.

— Значи става въпрос за жена! — ухили се Дядо Коледа. — Но на твоята възраст какво ли друго може да е.

— Жена е — призна Найтхоук.

— И принадлежи на Маркиза?

— Хората не трябва да принадлежат на никого.

— Абсолютно — съгласи се Дядо Коледа. — Това е против всички Божии и човешки закони. — Той се вгледа в Найтхоук проницателно. — Искаш тя да ти принадлежи?

Найтхоук кимна.

— Може да се каже.

— Значи ти трябва причина да убиеш Маркиза.

— Да. Но…

— Но?

— Но той се държи безупречно с мен. Назначи ме на важна длъжност, доверява ми се…

— Не ти се довери като те прати да ме убиеш, нали? — отбеляза Дядо Коледа. — Ако го беше направил, нямаше да имаме мъртъв извънземен на пода.

— Вярно е — съгласи се Найтхоук и се намръщи. — Но той знае какъв съм и това не го притеснява. Държи се с мен, както с всички останали.

— И на мен ми изглеждаш като всички останали — смръщи се Дядо Коледа. — А какъв си?

— Клониран.

— Аха! Ти си възродения Перфектен убиец, възкръснал от прахта.

— Той не е мъртъв.

— Би трябвало да е. Иначе щеше да е на сто и петдесет години.

— Замразен е от един век насам.

— Чакай да помисля — каза Дядо Коледа. — Жив е, обаче е замразен. Похарчили са куп пари и са поели доста големи рискове, за да направят клонинг. Но той защо би се замразил? Сигурно си има доста причини. Болест. Враг, с който не е могъл да се справи. Инвестирал е една пачка пари при изгодна лихва и се надява като се събуди да е натрупал милиарди. — Той замълча, докато обмисляше всички възможности. — Но ако е заради някой враг, би могъл да се събуди сега. Нямаше да му трябва клонинг. Ако беше заради пари, определено не би искал да си ги оспорва пред съда с някое свое копие. А ако е заради болест… — той се намръщи. — Но защо клонинг?

— Цените се вдигнаха.

— Разбира се — ухили се Дядо Коледа. — Плащал е разноските си с дивидентите от вложението. Но тъй като разходите са се повишили, се е наложило да разбутат основния капитал и изведнъж се получава така, че той няма да има достатъчно пари да остане замразен. Затова са създали теб… — Той отново се намръщи. — Но защо пък работиш за Маркиза? Ако имаха нужда от пари, би трябвало да си тук с определена мисия. Да гръмнеш някой убиец, да прибереш наградата и да се върнеш там, където държат оригиналния Перфектен убиец.

— Работя, така да се каже. Нещата доста се усложниха.

— По-лесно ли ще ти стане, ако застреляш Маркиза? Него ли трябва да убиеш?

— Не. Той знае кого трябва да убия, но засега не е склонил да ми каже.

— Със сигурност ще е още по-малко склонен да ти каже, ако го убиеш.

— Мислих за това — махна с ръка Найтхоук. — Ще обявя, че той е човекът, който е трябвало да убия, ще взема наградата и… — той млъкна, изведнъж погълнат от мисли.

— И ще я пратиш на Перфектния убиец? — предположи Дядо Коледа.

— Не, сам ще я занеса на Делурос.

— Делурос? До там е половин галактика. Защо не я изпратиш?

— Трябва да я предам лично.

— Защо?

— Защото навярно съм единственият жив човек, който може да го убие — отговори Найтхоук.

— Нали каза, че е болен!