публичният дом, ресторантът и хотелът. Той избра произволно хотела и тръгна по улицата, докато се озова пред него. Огледа още веднъж в двете посоки, за да се увери, че не е пропуснал някое място, където Дядо Коледа би отишъл първо. После се обърна и влезе в хотела.
Той беше невзрачен като самата планета Аладин. Собствениците се бяха сменяли много често и всеки се бе опитвал да оформи хотела по свой вкус. В резултат на това се виждаха множество стилове и вкусове — абстрактно холографично изкуство висеше на стената до извънземни резби и препарирани глави на вече изчезнали хищници от Аладин.
И обзавеждането беше същото: ъгловати хромови столове стояха във въздуха малко над пода, притиснати между столове с особена форма за извънземни с особена конструкция, както и кожени кресла, които напомняха за мъжките клубове на Земята през деветнадесети век.
Найтхоук отиде до рецепцията, все така съпътстван от малката жълта топка. Там стоеше извънземен — човекоподобен, със зелена кожа, стърчащи златни зъби, издуто чело и огромни, блестящи лилави очи. Щом Найтхоук се приближи, извънземното заговори в едно устройство за превод, прикрепено на рамото му, върху лъскавата, сребърна туника.
— Добро утро, сър — прозвуча монотонният глас от устройството за превод. — Мога ли да ви помогна, сър?
— Свърши ми горивото — отвърна Найтхоук. — Бях принуден да се отклоня от пътя и да се приземя тук. Къде мога да намеря?
— Каква марка е корабът ви? — попита извънземното.
— Златна линия три — четиридесет — едно.
— А! Трябва да си подсилите ядрения реактор.
— Зная какво ми трябва. Къде мога да го намеря?
— Не е необходимо да ходите никъде. Ще изпратя опитен механик до кораба ви.
— Той има ли офис?
— Не, сър. Най-много един кораб на стандартна седмица има нужда от поправка в реактора. Ще се свържа с него веднага.
— Не сега.
— Но вие току-що казахте, че нямате почти никакво гориво.
Найтхоук се наведе над тезгяха, снижи глас и каза поверително:
— На кораба съм с една млада дама. Общественото й положение е такова, че не трябва никой да я разпознае. Тя ще изчака, докато се стъмни, след което ще дойде при мен в апартамента, който смятам да наема тук. — Той замълча. — Разбрахте ли ме?
— Абсолютно, сър — увери го извънземният. — Може да разчитате на моята дискретност.
— Добре. Какво ще ми предложите?
— Имаме специален ъглов апартамент на третия етаж.
— Чудесно.
— Ще си вземете ли Свещеното кълбо с вас?
— Моля? — попита Найтхоук.
— Вашето Свещено кълбо — повтори извънземният. — Трябва да зная дали смятате да го вземете със себе си.
— Нямам представа за какво говорите.
Извънземният посочи жълтата мъхната топка, която стоеше на около половин метър от ботуша му.
— Това е вашето Свещено кълбо, сър.
— Интересно име — каза Найтхоук. — Но то не е точно
— Разбирам, сър, но въпреки това то е ваше — каза извънземният. — Те прекарват години наред сами, без да се показват на никого. След това, поради някакви причини, които никой не може да разбере, се показват изведнъж и се сдружават с някой човек. Въпреки че съм чуват за такива случаи, досега не бях виждал подобно нещо — но според легендата, когато се случи, никога не напускат човека по своя воля.
Найтхоук погледна към Свещеното кълбо, което мъркаше и се търкаше в ботуша му. Той се намръщи.
— Чакайте малко: искате да кажете, че не мога да се отърва от него?
— Да, сър.
— За колко време?
— Казват, че са абсолютно предани спътници — отговори извънземният, като се облегна на тезгяха, за да погледне кълбото. — В повечето случаи остават с човека цял живот.
Найтхоук гледаше смаяно жълтата мъхната топка.
— Чий живот — нашия или техния?
— Те на практика са безсмъртни.
— Не ми трябва доживотен спътник.
— Не мисля, че вашето мнение има значение за Кълбото, сър.
— Чудесно — промърмори Найтхоук. — Кой ги е нарекъл Свещени кълба?
— Така им викат, откакто се нанесох на Аладин — каза извънземният. — Винаги съм смятал, че хората са ги кръстили така. — Извънземният замълча неловко. — Наистина трябва да зная, сър: с вас ли ще отседне?
— Какво значение има?
— Трябва да програмирам системата за сигурност в стаята ви, сър. Тя е много чувствителна: ако не я уведомя, че с вас има Свещено кълбо, алармата ще се задейства на секундата.
— Разбирам.
— Желаете ли да видите апартамента си?
— Не още. — Той подхвърли един диск на тезгяха. — Начислете разходите на тази сметка.
— Разбира се, сър.
Найтхоук се наведе и вдигна Свещеното кълбо. То не се опита да му избяга, напротив, когато разсеяно го погали с ръка, започна да мърка още по-силно.
— Е, хубаво е, че срещнах
Той го пусна обратно на пода, мина през фоайето и влезе в ресторанта. Намери една малка маса, седна и сложи палеца си на скенера, който го разпозна и потвърди кредита му. Найтхоук прегледа менюто като докосваше с пръст нещата, които искаше. Поръча кафе и кифла за себе си и една купичка мляко за Кълбото. Когато роботът дойде, Найтхоук взе храната си и сложи купичката на пода.
Кълбото се приближи, обиколи предпазливо купичката и накрая се дръпна, като отново започна да се търка в ботуша на Найтхоук и да мърка силно. Джеф се пресегна и го бутна леко към купичката. То изсвири пронизително, тупна се в купичката, обърна се отново към Найтхоук и отново се прилепи към ботуша му.
— Добре, както искаш — каза Найтхоук като вдигна купичката и я сложи на масата.
Изведнъж кълбото започна да подскача, отначало леко, след това все по-високо и по-високо, докато стигна височината на масата. След още едно топване се приземи плавно на масата и се изтърколи точно срещу купичката. Кълбото нямаше видими сетивни органи, но Найтхоук можеше да се закълне, че то гледа подозрително купичката.
Той изпи кафето си и реши да покаже празната чаша на Кълбото, но то избяга в другия край на ресторанта, след което срамежливо се върна до масата и легна до ботуша на Найтхоук. Той си поръча още едно кафе, постоя десетина минути и излезе във фоайето.
— Тръгнахте си преди да успея да ви кажа номера на апартамента — отбеляза извънземният на рецепцията. — Три — нула — две — Б, настроен да разпознава гласа, отпечатъците и ретината ви.
— Благодаря, но мисля, че ще остана във фоайето.
— Защо? Тук няма нищо интересно. В стаята ви има видео-забавления, барче с алкохол, уред за въображение и…
— Ами значи ще има какво да очаквам с интерес.
Извънземният го изгледа за миг, като че ли осъзна, че никога няма да разбере тези странни същества,
