Киношита примирено въздъхна и стартира програмите на компютъра с по-екзотични и необичайни данни. Най-накрая установи, че заведението на мадам Зигия е вече само спомен, а най-големият бардак по Вътрешната граница бил всъщност палатът на Гомора на Бариос II. Той програмира координатите на системата Бариос в корабната навигационна система и се упъти към кухнята да си поръча обяд. През цялото време обаче от главата му не излизаше мисълта откъде идва слабостта на Перфектния убиец към секса с извънземни видове. В нито една от неговите многочислени биографии, които беше изчел, не се споменаваше подобно нещо.
Четвърта глава
Системата Бариос имаше превъзходно разположение: точно на главния път между Теразейн — обширен свят в покрайнините на Олигархията, и огромното съзвездие Квинелус.
Системата се състоеше от четиринайсет планети. Осем от тях бяха газови великани, а четири — бивши мини, отдавна изчерпани и запуснати. Тринайстата имаше обвивка от амониева атмосфера, но Бариос II беше наистина оживено място. Отначало на него имаше само станция за зареждане с гориво. После откриха залежите от плутоний и той стана най-примамливия минен свят. След това плутоният се изчерпа и планетата постепенно се превърна в аграрно стопанство, което осигуряваше прехраната на дузина от близките системи. Най-накрая, благодарение на възловото си разположение и постоянно нарастващото население, Бариос II стана могъщ финансов център, който търгуваше с хиляди дефицитни и редки стоки от Вътрешната граница и работеше със стотици различни валути.
Една от забележителностите на Бариос II беше Палатът на Гомора — най-големият бордей по Вътрешната граница, а може би и най-старият. Той не беше префърцунено модно заведение от рода на Кадифената комета, чийто клиенти бяха едни от най-богатите мъже и жени в галактиката. Точно обратното — работеше като перфектно смазана машина, която залага на добрите услуги вместо на скъпите фантазии. Започнал като скромно заведение, за около един век Палата на Гомора постепенно оправи фасадата и интериора си, прибави още пет пристройки, а в момента заемаше една значителна част от квартала. Местните протестираха срещу съществуването му, както бяха правили навремето техните родители и прародители. Но откакто Палата на Гомора започна да носи по-голям приход в твърда валута от всички бизнескомпании на планетата, взети заедно (с изключение на банката на Делурос VIII), нито една власт не помисли сериозно да го затвори. Още повече, че заведението редовно си плащаше данъците.
Докато двамата с Киношита наближаваха Палата на Гомора, Найтхоук внимателно огледа фасадата и входа му.
— Не изглежда толкова внушителен, колкото предполага репутацията му, нали? — отбеляза сухо накрая.
— Предупредих те — отбранително рече Киношита. — Спокойно можехме да спрем и на Полукс IV.
— Аз просто отбелязах, не се оплаквам. Точно тук исках да дойдем.
— Умът ми не побира защо сме на това място.
— Защото в най-големия бардак има най-голям избор.
— Същото разнообразие можеш да откриеш и в по-луксозен вертеп — изръмжа Киношита. — Но най- приличното заведение е вече на четири хиляди и петстотин светлинни години зад нас.
— И това тук ще свърши работа.
— Каквито и перверзни щения да имаш, би могъл да ги задоволиш и на Полукс IV.
— Съмнявам се — отвърна Найтхоук.
— Това тук може и да отговаря на
— Бъди спокоен, няма да се задържим толкова, че да ти се наложи да прибегнеш до услугите им.
Киношита го изгледа с любопитство.
— Твоята работа ще е да се завъртиш около бара и да обърнеш едно-две питиета. Предполагам, че ще приключа още преди да си допил пиенето.
— Може пък и да се окажеш прав.
— За кое? — попита Найтхоук.
— Щом си толкова бърз, луксозно заведение като онова на Полукс II би било губене на време.
Найтхоук си позволи да се усмихне снизходително, докато приближаваха официалния вход, който се плъзна встрани пред тях, а после отново се върна на мястото си. Из просторното преддверие имаше много картини и холограми, но нито един оригинал. Покрай стената се беше проточил дълъг лъскав бар. Неколцина мъже седяха в дискретния мрак на кабинките и подбираха партньорки за вечерта.
По всичко личеше, че една бивша красавица на средна възраст с повяхнала хубост, която обаче още ловеше око, беше стопанката на заведението. Или поне една от тях. Тя се приближи към Найтхоук и Киношита, когато двамата си поръчаха по нещо за пиене.
— Добре дошли в Палата на Гомора — каза тя. — Май не познавам нито един от двама ви.
— За първи път идваме тук — отвърна Киношита.
— Имате ли някакви по-специални желания? — попита домакинята.
— Едва ли.
— А какво ще кажете за
— Виж, това може — отговори Найтхоук. — Какво предлагате?
— Имаме достатъчно момичета и пийпшоу на живо — оживено започна мадам. — Освен това предлагаме холографията на всяко от тях.
— Чудесно, нека да ги видим тогава — рече Найтхоук.
— Повечето от нашите клиенти предпочитат дискретността на кабинките, когато правят своя избор.
— Приятелят ми е тук, само за да пийне нещо, пък аз не съм от срамежливите.
Мадам сви рамене.
— Както предпочитате.
Тя натисна малък бутон върху гривната си и внезапно пред тях се появи холографията на пищна червенокоса красавица. Изображението беше високо близо метър и се носеше около педя над бар плота. Найтхоук не каза нищо, нито пък помръдна. След миг холографията беше заменена от друга.
След като и четиридесетото изображение не предизвика никаква реакция в Найтхоук, мадам и Киношита се зачудиха какво ли точно търси. Но той явно го намери в четиридесет и първата холография.
— Стоп.
Киношита втренчи невярващо очи в изображението.
— Ти се шегуваш!
— Защо мислиш така?
— Та тя тежи над сто и петдесет килограма! Пък и погледни физиономията й — не прилича на човек!
Найтхоук се обърна към мадам.
— Нея искам.
— Боя се, че в момента е невъзможно. Тя е в болница.
— Имате ли някоя друга…
— Балатайска жена ли? — довърши вместо него тя. — Само още една. Сигурно и сам знаете, че се срещат доста рядко.
— Така ми казаха и на мен.
— А това означава, че струват и по-скъпо.
— Колко?
Мадам го изгледа, сякаш преценяваше колко би дал.
— Хиляда и двеста кредита? — звучеше колкото отговор, толкова и като въпрос.
Найтхоук продължи да я гледа, без да обели дума и тя видимо се притесни.
— Каза, че идваш тук за първи път, така ли? — проговори най-сетне тя.
— Да.
— Добре тогава, нека да бъдат хиляда. Никак не ми се иска да те разочаровам от първия път. — Тя
