Прераждането на убиеца

помълча. — Навремето през 4986 трябваше да се внедря в банда разбойници…

— Ти?

— Не, имах предвид моя оригинал — раздразнен рече Найтхоук. — Понякога ми е много трудно да различа единия от другия. — Лицето му се сгърчи. — Той го е направил, но аз го помня.

— И какво си спомняш за онова време?

— Че е използвал балатайска жена — отвърна той. — Сега май дойде време да повторя този трик.

За първи път по лицето на жената пробягна сянка на интерес.

— Значи си използвал една от нас?

— Да — отвърна Найтхоук. — Сигурно щяха да ме убият, ако не бе тя.

— Как й беше името?

— Не мога да произнеса правилно истинското й име. По-често използваше човешко име, но то едва ли ще ти говори нещо.

— Колко интересно — замислено рече жената. — Най-сетне се е намерил някой, който да използва нашите способности за нещо по-смислено от състезанията и работата в бордеите. — Тя отново замълча и изпитателно го изгледа. — Но защо дойде да търсиш тук, а не в родния ни свят?

— Не знам къде се намира той.

— Тя не ти ли каза?

Найтхоук наведе глава.

— Преди век това беше строго пазена тайна. Ако забраната вече е паднала, аз не съм уведомен за това.

— Не е — отвърна тя. — И без това достатъчно ни експлоатират.

— Ако съдя по видяното, ти се чувстваш доста добре тук.

— Имам си причина да работя точно тук — тръсна глава тя.

— И каква е тя?

— Лична.

Найтхоук се разположи на единствения стол в стаята.

— Платих хиляда кредита, за да бъда с теб. Колко от тях получаваш?

— Триста плюс бакшиша, за който се споразумеем.

— Ела с мен и ще ти плащам по две хиляди на ден, докато трае мисията ни.

Тя му се усмихна.

— Ще платиш и повече от две хиляди, Перфектни убиецо. Някой е дал луди пари, за да те създаде. Същият този може да си развърже кесията още веднъж, за да запази живота на творението си.

— Две хиляди и петстотин — каза Найтхоук.

— Пет хиляди.

— Не ставай прекалено алчна — опъна се той. — Това увеличение е с повече от хиляда и седемстотин процента.

— Тук може и да ми плащат по триста кредита на нощ, но със сигурност струвам много повече от теб. Пък и кой друг, ако не една балатайска жена, може да ти каже дали са те хванали в лъжа и дали истинската ти самоличност вече не е известна? — Тя замълча. — Е, ако мислиш, че ще успееш да намериш някоя друга балатайка на по-ниска цена…

— Може и да успея, може и да се проваля — рече Найтхоук. — Лошото е, че нямам време да опитам.

— Има още нещо — продължи жената. — Подписала съм договор с Палата на Гомора.

— Няма проблем.

— Какво те кара да мислиш така?

— Същата причина, поради която тоя, дето наблюдава сега разговора, няма да се опита да ни спре на тръгване. — Той на свой ред замълча. — Ти на негово място би ли се опълчила срещу Перфектния убиец, само защото някаква си проститутка е решила да наруши договора си?

— Не мисля, че бих го направила — тя замълча, после му се усмихна. — Да смятам ли, че се споразумяхме?

Той повдигна рамене и кимна с глава.

— Че какво пък, нали не харча моите пари?

— Не трябваше да го казваш, господин Найтхоук — каза жената. — Това ще ти струва по още хиляда на ден.

— Забрави. Ти вече си каза цената, аз се съгласих. Никога не отстъпвам от думата си.

— Щом е така, аз оставам тук.

— Стой си тогава — отвърна той и се отправи към вратата.

— Блъфираш.

Той се обърна към нея.

— Така ли мислиш?

Тя го изгледа продължително.

— Не — поклати глава, — не блъфираш.

— И какво сега? — подкани я той. — Сам ли да вървя или идваш с мен?

— Изчакай само минутка да се облека.

Жената стана и се отправи към гардероба, после се извърна назад.

— Господин Найтхоук, вие току-що си купихте съюзник.

Пета глава

— Защо просто не наемеш някой телепат? — попита Киношита, когато вече бяха излетели и навлизаха все по-навътре към Вътрешната граница.

— Намери ми някой и на часа ще го наема — отвърна Найтхоук, отпуснат върху пилотското кресло.

— Казват, че домарианите също владеели телепатията.

— Те не са от нашия вид.

— Затова пък имат по-малко причини да са недоверчиви или да се боят от теб, отколкото което и да е човешко същество.

— Лебедите не се делят от лебедовото ято, патките се събират с патки — отсече кратко Найтхоук.

— Това пък как да го разбирам, дявол да го вземе!

— Че и с балатайска жена до себе си ще предизвикам повече любопитство, отколкото ми се ще.

Киношита се извърна към жената, която седеше близо до пулта за управление и внимателно наблюдаваше холографията, изобразяваща придвижването на кораба между звездите по Вътрешната граница.

— Не исках да те обиждам — каза той. — Но моята печалба зависи от успеха на Найтхоук, затова съм загрижен за него.

— Знам — отвърна тя. — Сигурно няма да ми повярвате, господин Киношита, но като чета емоциите ви, все едно съм надникнала в мислите ви.

— Нима?

— Девет пъти от десет ми се удава.

— Ами десетия? — попита Киношита.

Тя се усмихна.

— Ето затова той се е прославил като Перфектния убиец. Защото на десетия път може да настане бъркотия.

Киношита я гледа дълго и мълчаливо и накрая одобрително кимна.

— Ще успееш — уверено каза той. — Как ти е името?

— А на вас кое ви харесва? — попита вместо отговор тя.

— Не разбирам какво общо имат моите предпочитания.

— Просто изберете едно.

— Мелисанда — обади се Найтхоук.

— Чудесно, тогава съм Мелисанда. — След известно мълчание тя се обади: — Коя е била тя?