Прераждането на убиеца

по-ужасяваща. За негова огромна почуда стигнаха до космодрума без никакви инциденти и скоро се носеха със светлинна скорост извън системата Солио.

Инструкторът си наля едно питие, гледа дълго време своя спокоен и безгрижен спътник и за първи път си даде сметка с кого всъщност си има работа. Случилото се бе за Найтхоук съвсем обикновена задача, която не можеше да го развълнува, нито пък представляваше кой знае какъв повод за тържествуване.

Просто бизнес.

Внезапно Киношита почувства огромно облекчение, че не е сред враговете на Перфектния убиец.

Трета глава

Найтхоук се беше разположил пред пулта за управление на кораба, посръбваше напитка от плодове, резултат на генното инженерство, и следеше изображението върху монитора. Най-накрая отклони поглед към Киношита.

— На коя планета искаш да те сваля?

— Сигурен ли си, че вече можеш да управляваш кораба сам? — попита Киношита.

Найтхоук се подсмихна.

— Контролното табло изглежда малко по-различно и корабната кухня готви по-добре, но ако през последния век са направени някакви други по-значителни изменения, ей богу, аз още не съм го усетил. Все още е достатъчно да кажеш: „Курс към Байндър X“, а после да се излежаваш два дни, докато корабът върши твоята работа.

— Е, все пак има някои промени. Сега например ако те връхлети йонна буря или пък на пътя ти се изпречи метеоритен облак, няма нужда да променяш посоката на полета. Корабът сам ще избегне опасността, а после ще продължи по предварително определения маршрут.

— Голяма работа — отсече Найтхоук. — Йонната буря е едно от малкото разнообразия в дълбокия космос.

— Освен това корабите се движат доста по-бързо.

— По мое време цялата галактика можеше да се пресече за по-малко от месец. А ако не държиш да зяпаш през илюминаторите или пък да играеш на компютъра, можеше да потънеш в летаргичен сън. Затова никога не ме е било грижа дали ще пътувам 27 или 29 дни.

— Вярно, не е нещо особено — призна Киношита. — Но когато една машина достигне максимума на своите способности, тогава всяко изменение се вижда дребно и незначително.

— Точно така — отсече Найтхоук. — Но ти още не си отговорил на въпроса ми — къде искаш да те сваля?

— Никъде.

Найтхоук се втренчи в него.

— Искам да продължа с теб — упорито рече Киношита.

— Аха, ти ще бъдеш очите и ушите на Маркус Динисен, така ли?

Киношита разтърси глава.

— Прекалено дълго се застоях в Олигархията, време е да се върна на Границата.

— Това е лудост — избухна Найтхоук. — Да не мислиш, че ако шансът за оцеляване не беше едно на сто, щяха да клонират точно мен?!

— Аз ти вярвам.

— Толкова по-зле за теб — Найтхоук замълча за известно време. — Аз никога не работя в екип. Каквото спечеля, е само за мен или пък ми остава в наследство от загиналия съекипник.

— Имам достатъчно пари и не ламтя за печалба — отвърна Киношита.

— Не съм видял някой да се е наситил на пари.

— Слушай, ще ти го обясня колкото може по-просто. Аз също съм бивш наемник и ловец на глави. При това бях дяволски добър, колкото и нескромно да звучи. Тая работа ме направи страшно богат — той млъкна и несполучливо се опита да изобрази нещо средно между възхищение и преклонение пред един истински герой. — Ти обаче си най-добрият, когото някога съм срещал. Мога да кажа дори: ненадминат за всички времена. Ето защо искам да видя как работиш.

— Ще си имам достатъчно грижи да опазя собствената си кожа, та да спасявам и теб, когато стане напечено.

— Аз мога и сам да се грижа за себе си — каза Киношита. — Освен това ще съм ти от полза.

— Като в ресторанта, така ли — попита Найтхоук със саркастична усмивка.

— Никога не съм те виждал как действаш. Исках да се убедя, че наистина си толкова добър, колкото разказват и реших да не се намесвам, докато не ти потрябвам. — Той замълча. — Много е трудно нещо да ме впечатли, но там бях направо потресен. Ти си дори по-добър от онова, което пишат историческите книги за теб. — Той се вгледа в очите на Найтхоук. — Следващия път обаче ще съм плътно до теб. Онова в ресторанта няма да се повтори, обещавам.

Найтхоук мълча дълго, следейки спътника си с пронизителен поглед, докато онзи не взе да се върти нервно в креслото си. Най-накрая процеди:

— Пожелавам ти наистина да не се случва.

— Значи приемаш да дойда с теб?

— За начало — да.

— Благодаря ти. Аз наистина ти се възхищавам.

— Хубаво — отвърна хладно Найтхоук. — Плащай тогава.

— Моля?!

Найтхоук избарабани с пръст по челото си.

— Тук е препълнено със спомени, но те са с вековна давност — той замълча. — Като например този, че най-големият бардак по Вътрешната граница е на мадам Зигия на Текумсех VI. Доколкото ми е известно обаче, той е затворен от деветдесет години насам.

— Разбирам какво имаш предвид — усмихна се Киношита.

— Да не би заведението на мадам Зигия още да съществува?

— На мадам Зигия ли?

— Нали точно за нея говорим!

— Нямам представа — отвърна Киношита. — Никога не съм я чувал.

— Опитай се да я откриеш. Ако нейният бардак вече не работи, тогава разбери кой сега е най-големият.

— Чувал съм, че на Бариос II има един наистина огромен.

— И там се предлагат женски от всички космически видове, така ли?

— Е, това вече не бих могъл да кажа — сви рамене Киношита.

— Тогава го разбери, колкото се може по-скоро.

— Добре — примирено рече Киношита, но не успя да удържи любопитството си: — Откъде този внезапен интерес към бардаците?

— Не е никак внезапен, така че се отправяме право към него.

— Сега?

— Сега.

— Защо просто не спрем на първата планета с достатъчно кислород в атмосферата? Не вярвам на някой от световете по Вътрешната граница да няма вертепи.

Сега Найтхоук разтърси глава.

— Изобщо не ми трябват твоите треторазредни бардаци.

— Ще ти намеря луксозен тогава — увери го Киношита.

— Не съм те молил за това. Държа да попадна в най-големия, а не в най-луксозния.

— Няма ли да е по-добре да ми кажеш направо какво търсиш?

— Вече ти казах — отвърна Найтхоук, обтягайки се удобно в креслото, вирнал крака върху командното табло и с притворени очи. — Хайде сега да те видя как ще изпълниш желанието ми.

— Това да не е някакъв изпит?

— Просто го направи.