Прераждането на убиеца

внимателно, полковник Ернандес.

— Найтхоук! — извика Ернандес след минута напрегнато мълчание. После рязко се обърна към своите телохранители. — Оставете ни сами за малко.

— Но, полковник… — възпротиви се единият.

— Спокойно, върви — успокои го Ернандес.

Двамата офицери станаха с видимо нежелание и се преместиха на съседната маса.

Ернандес се обърна към Найтхоук и запали една циниянска пура.

— Сега си много по-стар — отбеляза той. — Одобрявам това. — После направи пауза. — Предполагам, че твоите приятели от Делурос са те пратили за парите.

— Действам по своя воля, а не по чужда заповед — поклати глава Найтхоук.

— Така ли? — рече Ернандес. — Добре тогава, значи мога да те наема, Джеферсън Найтхоук.

— По същия начин, както си наел и моя предшественик ли?

— Той беше едно голобрадо момче, представящо се за Перфектния убиец — отвърна презрително Ернандес. — Ти си нещо друго, ти си истински. Или поне така изглежда. — Той се усмихна. — Двамата можем да се спогодим.

— За какво — да натръшкам хората по цялата планета ли? — отвърна на усмивката му Найтхоук.

— Като начало ще започнем с трима-четирима, които напоследък ми създават проблеми.

— Как?! Само трима-четирима ли?

— Чак толкова ли застрашен ти се виждам?

— Очаквах досега да си станал поне генерал. Очевидно има повече от трима-четирима неприятели, които стоят по пътя към желаната цел.

— Успях да настаня в губернаторското кресло една податлива на влияние и мекушава марионетка — отговори Ернандес. — Предпочитам той да присъства в новините и в него да се прицелват наемниците. За мен е достатъчно да му дърпам конците — полковникът се озъби в усмивка. — Затова не съм нито губернатор, нито генерал.

— Много разумно решение.

— И така — продължи Ернандес, — ще се спогодим ли някак?

— Всъщност аз точно за това съм тук — отговори Найтхоук.

Ернандес смръщи вежди.

— Вече казах — ако онези са те пратили за остатъка от сумата…

— Не са.

— Тогава защо си дошъл?

— Поразмислете, полковник Ернандес. Спомнете си какво направихте с моя предшественик.

— Убих го — отвърна Ернандес. — Но ти сигурно знаеш, че се опита да премахне мен. — Той замълча за миг и добави невярващо: — Само не казвай, че нещо те свързва с един клонинг, който никога не си виждал и който беше убит две години преди да си създаден!

Найтхоук втренчи студен поглед в очите на Ернандес.

— Ти не си убил просто баща ми, брат ми или пък моя син — проговори най-накрая той. — Унищожил си някого, който ми е много по-близък от тях. Убил си мен самия. Вярно, бил е много по-млад и неопитен вариант на сегашния ми образ, но това няма никакво значение. — Той продължи да гледа втренчено полковника. — Дори не си предполагал, че ще оцелея след възложената ми мисия. Използвал си ме, а когато съм се опълчил срещу теб, си ме убил най-хладнокръвно.

— Не и теб — възропта Ернандес. — Убих едно твое копие, което ти дори не си виждал!

— Това е бил Джеферсън Найтхоук, а аз винаги се засягам лично, когато някой убие Джеферсън Найтхоук!

— Добре тогава, обещавам, че няма да убивам нито теб, нито онова ужасяващо чудовище, от което са те клонирали.

— Нищо не разбираш — продължи Найтхоук. — Не съм дошъл, за да изтръгна някакви обещания от теб. Тук съм, за да те накарам да си платиш за стореното. А има само един начин, по който може да се изкупи убийството на Джеферсън Найтхоук.

Ернандес бързо огледа заведението.

— В такъв случай няма да излезеш жив оттук.

— Ти също няма да оцелееш, за да разбереш дали съм излязъл жив или не.

— Виж, двамата с теб можем все още да се споразумеем — продължи с равен глас Ернандес, докато малките му очички търсеха трескаво охраната, пръсната по масите. — Твоите шефове твърдят, че им дължа още няколко милиона кредита. Ела с мен до моя кабинет и ще уредим нещо.

— Вече ти казах — тук съм по собствена воля.

— В такъв случай ще преговарям с теб.

— Не ми трябват парите ти — твърдо отсече Найтхоук.

— Тогава защо изобщо разговаряме, а не ме застреля още с влизането?

— Исках да знаеш защо го правя. Не желаех в последната секунда от живота си да се заблуждаваш, че това е някаква грешка или пък трагична случайност. Правя го, за да отмъстя за предателството към Джеферсън Найтхоук и подлото му убийство. — Той замълча, после добави с категоричен тон: — Е, сега вече знаеш.

Найтхоук се изправи и с едно единствено плавно движение извади лазерния пистолет. Оръжието избръмча тихо и между очите на Ернандес с цвъртене се появи дупка с обгорели краища, заобиколена от кървава пяна. Военният се отърколи на пода. Някаква жена започна да пищи пронизително. Без да прекъсва движението на ръката си, Найтхоук се извърна и уби двамата телохранители на съседната маса. Киношита гледаше като окаменял. Перфектния убиец все повече приличаше на спокоен залив сред надигащото се море от истерия и ужас. Той отдели още трима мъже от тълпата и ги унищожи в същия миг. После огледа изпитателно ресторанта и като не забеляза още някой кандидат герой, грабна Киношита под мишница и го помъкна към вратата. Щом се озоваха навън, той се обърна и стопи бравата с лазерния си пистолет, запечатвайки по този начин клиентите и обслужващия персонал вътре в помещението.

— Напълно отговаряш на най-страшните описания за теб — промълви Киношита, докато пресичаха улицата и завиваха зад ъгъла. Той поспря и загледа възхитено Найтхоук. — Досега не бях виждал подобно нещо!

— Не спирай! Сигурно ресторантът има заден вход и е въпрос на секунди някой да се досети за това.

— Какво ще правим по-нататък?

— Връщаме се обратно на космодрума — отговори Найтхоук и ускори крачка като видя една спряла свободна совалка. — А, между другото, искам да ти благодаря, че ми пазеше гърба — добави саркастично той.

— Дори не видях някой да посяга за оръжие — защити се Киношита.

— Ако чакаш, докато някой извади оръжие, вече ще си мъртъв. Един толкова влиятелен човек като Ернандес наема само най-добрите.

— Значи в ресторанта е имало и цивилна охрана. Как успя да ги разпознаеш?

— Не съм ги разпознал.

— Ама…

— Тия, които седяха кротко без да шукнат на местата си, приех за мирни граждани. Който обаче се опита да бръкне за оръжие, мина на страната на врага.

— Ами ако просто са искали да извадят портфейлите си? — продължаваше Киношита, докато наближаваха совалката.

— В такъв случай бих казал, че са избрали много лош момент — отвърна Найтхоук.

Вратите на совалката се отвориха.

— Нима искаш да кажеш… — ахна Киношита.

— Млъквай вече — прекъсна го Найтхоук. Киношита го погледна недоумяващо. — Нито му е мястото, нито времето за такива спорове.

Киношита замълча, но въображението му продължаваше да рисува всевъзможни картини, коя от коя