— Паспорт.
Найтхоук приплъзна титановия диск върху плота на гишето.
— Цел на посещението.
— Туризъм.
— Има още един Джеферсън Найтхоук с напълно идентична ретинограма и, с изключение на белега върху палеца, съвсем същите пръстови отпечатъци. Той е посетил системата Солио преди две години, но е бил с шестнайсет години по-млад от вас.
— Това не ме интересува — отвърна Найтхоук.
— Според моята програма е статистически невъзможно да има двама души с напълно еднакви ретинограми и отпечатъци от пръсти — отговори машината.
— Онзи Джеферсън Найтхоук още ли е тук?
— Той е починал на Солио II.
— В такъв случай това не е възможно да съм аз, нали така?
— Никога не е правено подобно заключение — продължи компютърът. — Въпреки това приликата между вас е поразителна.
— И сега какво ще правим? — попита Найтхоук.
— Аз съм упълномощен да давам оценки и да вземам решения, след като се допитам до шесто ниво на моята програма. В момента правя точно това.
Найтхоук изчака търпеливо, докато компютърът жужеше и писукаше. Най-накрая машината стигна до някакво решение.
— Колко време ще останете тук, господин Найтхоук? — попита тя след кратка пауза.
— Ден, а може и два.
— Това е твърде кратък период за туристическо посещение.
— Да не би кратките екскурзии да са забранени?
— Не, не са — добросъвестно отговори компютърът. После млъкна. — Вашата банкова сметка е напълно редовна. Моля да имате предвид, че тук приемаме единствено кредити от Олигархията. Ако имате лири от Далечния Лондон, долари Мария-Терезия или пък рубли Нов Сталин, можете да ги обмените в банковия филиал на космодрума. Всяка друга валута, включително шилинги от Кениата IV или пари от останалите съседни нам системи оставете в кораба си, защото банковата ни система не ги признава и ще откаже обмен.
— Разбрано.
— Атмосферата се състои от 17% кислород, 81% азот и 2% други елементи. Притеглянето е 1,06 пъти от земния стандарт. Ако имате здравословни проблеми, които биха се изострили от така описаните условия, моля да ни уведомите, за да ви бъде осигурена необходимата животоподдържаща система.
— Нямам такива.
— В такъв случай можете да бъдете пропускат. Добре дошли на Солио II.
Вратата в противоположния край на контролния пункт се дръпна встрани и Найтхоук пристъпи през отвора. Киношита го чакаше от другата страна.
— Защо се забави толкова?
— Не съм първият Джеферсън Найтхоук с тези пръстови отпечатъци и строеж на ретината, който каца тук — отвърна Найтхоук.
— Да не си задействал някоя аларма с пристигането си — угрижено попита Киношита. — Как мислиш, дали вестта за нашето идване вече не ни е изпреварила?
— Че защо? — отвърна Найтхоук. — Аз съм последният човек в тая проклета система, когото някой очаква да срещне. Освен това Джеферсън Найтхоук е умрял точно тук преди две години. Не допускам, че някой е наредил на контролно-пропускателната система да дебне именно за мен.
— В такъв случай къде да отидем сега?
— Нещо не ме тегли към правителствената сграда, където се помещава Службата по сигурността, за да видя насреща си стотина дула. Нека открием къде живее Ернандес, къде яде и къде бих могъл да го намеря колкото се може по-скоро, при това сам — той замълча. — Предполагам, че този мегаполис на пет мили източно от нас е столицата, щом това е единственият космодрум на планетата. В такъв случай отиваме там. Ще пръсна малко пари и не след дълго ще разполагам с информацията, която ми е необходима.
— И си уверен, че всичко ще стане толкова лесно?
— Директният подход винаги е за предпочитане.
Найтхоук и Киношита закрачиха през космодрума. Щом стигнаха изхода, наеха совалка до най-близкия град. Само след няколко мига вече се носеха над равната безплодна кафеникава повърхност.
Озоваха се в сърцето на града. Наоколо се издигаше джунгла от високи остри сгради, направени от стомана и стъкло. Улиците се пресичаха под съвършен ъгъл. Както беше предсказал Найтхоук, не мина дори час и той разполагаше с необходимата информация. Скоро Перфектния убиец стоеше пред малък елегантен ресторант, разположен току до една от основните пътни артерии на града.
— Наистина ли имаш намерение да влезеш вътре? — попита Киношита.
— А защо не? — отвърна на въпроса с въпрос Найтхоук. — Тъкмо е време за обед. Той е или вече тук, или съвсем скоро ще пристигне. — Мъжът направи пауза. — Ти знаеш ли как изглежда?
Киношита разтърси глава.
— Никога не съм имал вземане-даване с него. Не съм виждат дори негова холография.
— Това всъщност не е толкова важно — заключи Найтхоук. — Заведението обслужва предимно бизнесмени и чиновници. Ако е с униформа, няма как да го пропусна.
— Ами ако не идва всеки ден в ресторанта?
— В такъв случай довечера ще го навестя у тях — отговори Найтхоук. — Но все пак предпочитам да се срещнем тук.
— Наоколо има твърде много свидетели — натърти Киношита.
— Вярно, затова пък охраната никаква я няма.
— Сигурен ли си?
Найтхоук пристъпи към вратата.
— Съвсем сигурен — рече. — Но така или иначе съществува само един начин да разберем дали съм прав.
— Вътре има поне петдесетина мъже и жени — прошепна Киношита на Найтхоук, когато двамата спряха пред вратата. — Все някой от тях е въоръжен.
— И какво бих могъл да направя в този случай — сви рамене Найтхоук, оглеждайки ресторанта. Накрая втренченият му поглед спря върху един униформен мъж, който седеше с още двама офицери зад най- отдалечената маса в ъгъла. —
— Та ти не си го виждал преди, как може да си сигурен — възпря го Киношита.
— Той трябва да е офицерът с най-висок чин в заведението — каза Найтхоук. — Седни на някоя маса между неговата и вратата на ресторанта и го дръж под око.
— Нищо не разбирам.
— Това е най-влиятелният човек на Солио II — обясни Найтхоук. — Повярвай ми, едва ли е останал само с двама телохранители. Ето защо убивай всеки, който посегне да извади оръжие.
— Ама… — започна Киношита, но Найтхоук вече крачеше спокойно през заведението. Спря до масата на униформените мъже.
— Имате ли нещо против да се присъединя към вас? — попита и се разположи на стола още преди да е получил отговор.
— Познаваме ли се? — попита единият от офицерите, докато го разглеждаше напрегнато.
— Зависи — отвърна Найтхоук. — Вие ли сте Джеймс Ернандес?
Мъжът кимна с глава:
— Очевидно сте по-осведомен от мен.
— Както виждам, все още сте полковник. Не сте напреднали особено за последните две години.
Ернандес продължи да наблюдава втренчено Найтхоук.
— Значи сме се срещали преди две години, така ли?
— Може и така да се каже. — Найтхоук се протегна напред през масата. — Я ме разгледайте по-
