Прераждането на убиеца

замълча. — Приемаме лири от Далечен Лондон, долари Мария Терезия и новобомбайски рупии. Взимаме пет процента комисионна при обмяната. Ако имаш някаква друга валута, ще трябва да я смениш в банката.

— Хиляда кредита е вече приемлива цена.

Жената се обърна към Киношита.

— Ами вие, господине? Не бихме ли могли да намерим нещо и по ваш вкус?

— Сигурно можете — горчиво отвърна Киношита, — но предпочитам да остана на бара и да изчакам приятеля си.

Мадам сви рамене примирена.

— Както желаете.

— Щастието няма нищо общо с това тук — кисело промърмори Киношита.

— Води ме и кажи да пишат пиенето на приятеля ми за моя сметка.

— С удоволствие — отвърна тя.

Найтхоук я последва по дългия слабо осветен коридор. Вратата се отмести и двамата влязоха в друга сграда, после взеха въздушния асансьор до трето ниво.

— Стигнахме — каза накрая мадам и спря пред една необозначена с нищо врата. — Трябва да ми платиш предварително. Гарантирам, че бакшишът, за който се споразумеете с твоята дама, ще отиде право в нейната сметка.

Тя извади портативен компютър, който запамети ретината на Найтхоук и неговите пръстови отпечатъци. След десет секунди се получи потвърждение, че сметката на клиента е валидна.

— Желая ви да се насладите на престоя при нас — каза мадам, обърна се и влезе отново във въздушния асансьор.

Найтхоук се огледа за дръжка или някакъв бутон, не видя нищо подобно и накрая промълви:

— Отвори се.

Вратата се плъзна встрани и потъна в стената, той прекоси прага и тя се затвори зад него.

Жената беше в ъгъла, обтегната върху широко легло, облечена в нещо черно, дантелено и съвсем недостатъчно за телесата й. На пръв поглед приличаше на нормална човешка жена. Но имаше разлики, по които дори небрежен наблюдател би разбрал твърде скоро, че макар и издънка от човешкия род, нейният вид е мутирал в продължение на няколко поколения.

Ушите й бяха кръгли и без долна месеста част, а всички пръсти — еднакви по дължина. На краката си имаше само по четири пръста. Зениците й не бяха кръгли, а представляваха отвесни линии. Коленните и лакътните й стави изглеждаха някак уголемени, почти отекли.

Найтхоук не беше помръднал от мястото си край вратата и я наблюдаваше втренчено. Жената се протегна в примамлива поза, после се опита да го привлече с още по-сладострастно движение. Най-накрая се втренчи в него и започна да го оглежда също толкова внимателно, колкото и той нея.

— Какво става тук, по дяволите — не издържа най-накрая тя.

— Купих те за тази нощ.

— Защо? Както виждам, не ме желаеш.

— Напротив, много те искам — отвърна Найтхоук.

— Известно ти е, че мен не можеш излъга — аз съм балатайска жена.

— Знам.

— И сега какво? — продължи тя. — Защо е трябвало да плащаш, щом няма да правим секс?

— Имам едно делово предложение, а не знаех друг начин да се добера до теб.

— Не разбирам за какво намекваш — отвърна жената. — Ти вече си направил своето делово предложение и заведението го е приело. В противен случай сега нямаше да си тук.

— Това беше споразумение между мен и тях. Сега искам да поговорим делово с теб.

Тя смръщи вежди.

— За какво говориш, мътните те взели? Нито ти ме искаш, нито пък аз изгарям от страст към теб.

— Дори може да се каже, че вече съм ти противен — спокойно допълни Найтхоук. — Сега ще ме изслушаш ли?

— Щом си платил, ще те изслушам — сви рамене тя. — Ако за теб приятно прекарване означава да бъбриш с някого, тогава давай. Но се овладей, защото гледам, че взе да се ядосваш.

— Само съм леко нервиран — поправи я той.

— Ядосан, нервиран — каква е разликата? И в двата случая накрая аз ще го отнеса.

— С пръст няма да те пипна — успокои я Найтхоук. — Сега слушай внимателно. Няма да ти е трудно да познаеш, ако лъжа.

Тя го гледа дълго и с видимо любопитство.

— Добре, не лъжеш — каза най-накрая. — Можеш да започваш. Ти си приказвай, пък аз ще слушам.

— Казвам се Джеферсън Найтхоук. Това име говори ли ти нещо?

— Не. А трябва ли?

— Не е задължително. По някои места съм известен и като Перфектния убиец.

— Помня, четох някакви истории за Перфектния убиец като малка.

— Аз съм този.

— Не може да бъде — възкликна тя и седна на ръба на леглото. После се втренчи в него, а погледът й излъчваше едновременно любопитство и недоверие. — Той е умрял преди сто години.

— Пробвай пак. Лъжа ли според теб?

Тя отново смръщи вежди.

— Не — после замълча замислена. — Но това не е гаранция, че не си луд. Един ненормален човек може да си повярва, че е Перфектния убиец и аз няма да го хвана в лъжа, защото ще е искрен.

— Имаш основание да мислиш така — съгласи се Найтхоук. — Нека се уговорим така: ако започна да се държа подозрително, натисни бутона на алармата под възглавницата си и повикай тукашните горили от охраната. Дотогава ще приемем, че съм с ума си, затова ме изслушай внимателно. Все пак съм си платил.

Тя продължи да се взира в него, повече любопитна, отколкото изплашена.

— Добре тогава, Джеферсън Найтхоук, нека чуем твоята история.

— Като начало ще кажа, че съм клонинг на Перфектния убиец.

— Аз пък си мислех, че клонирането на хора е незаконно.

— В повечето случаи е така.

— Включително и в твоя ли?

— Най-вероятно — отвърна Найтхоук.

— Добре, разбрах, ти си клонинг — тя се приближи до бара и си наля едно питие. — И какво от това?

— Аз съм по-различен — имам спомените на оригинала.

Тя го изгледа от глава до пети, сякаш преценяваше колко струва.

— И това ли са способни да направят вече?

— Могат… И го направиха. Аз притежавам спомените на оригинала.

— И сега кой те преследва?

Найтхоук се усмихна.

— Аз съм по следите на някого.

— Да не би да съм аз? — тя рязко постави чашата на бара. — Че какво толкова съм ти сторила?!

Той поклати глава.

— Не, не си ти. Платиха ми да намеря и спася една жена, която е била отвлечена, и да елиминирам нейния похитител.

— Да „елиминираш“? — повтори тя. — Да не искаш да кажеш „да убия“?

— Точно така.

— Все още не мога да разбера какво общо имам аз с това.

— Похитителят е бунтовник — отвърна Найтхоук. — Него и момичето ги пази цяла армия. Няма да мога лесно да попадна там. Затова ще трябва да се вмъкна в организацията му под чуждо име. — Той