Прераждането на убиеца

когато опитах концентрат, не можех да се съвзема по няколко часа след това. Затова искам да привикна организма си към алкохола, та няколко глътки уиски да не нарушават рефлексите ми и трезвата ми преценка.

— Наистина си много предпазлив човек.

— Гробищата са пълни с невнимателни хора.

— Някой трябва да записва малките ти проповеди и да ги събере в книга — усмихна се тя.

— Ти наемаш ли се да го направиш?

— Не, моята дарба служи за нещо съвсем различно. — Внезапно тя се озърна. — Между другото, къде ще спя?

— Сигурно ще пътуваме още два-три дни. Искаш ли да ги прекараш в камерата за летаргичен сън? — попита Найтхоук.

— Нямам вяра на тая машинария — категорично тръсна глава тя.

— Знам една, която работи безупречно вече повече от век.

— Това не променя решението ми.

— Добре тогава — склони Найтхоук. — В кораба има две кабини. Можеш да се настаниш в моята или в тази на Ито, а аз ще остана тук, в кабината за управление.

— Благодаря ти — каза Мелисанда. — Къде е твоята кабина?

— Ти вече беше при носа на кораба. Моята врата е веднага вляво.

— Питам за всеки случай — не ми се ще да отворя някоя врата и да попадна при ядреното гориво.

Тя пристъпи към вратата, изчака я да се отвори и се отправи към кабините, докато вратата заемаше предишното си положение.

— Май и на мен ми е време да подремна — прозя се Найтхоук и нареди на креслото да приеме формата на тялото му.

Той затвори очи и скоро дишането му стана спокойно и равномерно.

„Нищо не разбирам — замисли се Киношита, впил загрижен поглед в Перфектния убиец. — Този тук е обсебен от мисълта за първия клонинг. Иначе ми изглежда достатъчно разумен и уравновесен, но се чудя…“

Внезапно забеляза Мелисанда, изправена край вратата на кабината.

— Усещам тревогата ти — тихо каза тя.

— Нищо нередно не правя — отвърна Киношита.

— Тогава нека те успокоя — Джеферсън Найтхоук е нормален човек и си дава реална сметка за действителността като всички останали, които съм срещала през живота си.

Тя се обърна и се прибра в кабината си.

„Звучи много успокоително — рече си наум Киношита. — Но като си помисля с какви хора си се срещала…“

Шеста глава

„Синия дракон“ не приличаше на останалите барове по Вътрешната граница. Първо, там биваха обслужвани еднакво бързо и качествено и хората, и многобройните извънземни видове. Второ, не предлагаше секс услуги. Трето, в него нямаше никакви хазартни игри.

Освен това беше едно от местата, където според Касиус Хил можеше да се открият дирите на Ибн бен Калид.

Първото упоменато качество беше причина и за славата на това заведение. Собственикът не беше представител на човешкия род — отличаваше се със синята си кожа и покритото с осмоъгълни люспи тяло, а лицето му беше дълго почти като на шотландско пони. Стоеше изправен и имаше противоположно поставени групи от по няколко пръста. Освен всичко, притежаваше закърнели крила, характерни за първите представители на неговата раса, когато предните му са летели или по-вероятно са се носели ниско над повърхността.

Гръдният му кош беше ъгловест и със странна форма, тъй като преди много поколения крилата са били задвижвани от групи силни мускули, които още се открояваха върху ребрата му. Имаше къса плоска опашка, която преди векове беше служила като кормило при полета.

Очите му бяха бледосини, а зъбите — тъмновиолетови. Имаше два чифта ноздри от двете страни на дългото си лице, раздалечени на няколко сантиметра едни от други. Не се забелязваха никакви уши, а само пулсиращи цепки в горната част на главата.

Той не беше единствен от този вид, но доколкото можеше да се вярва на информацията за него, беше първият и последният, мигрирал на населявана от хора планета по Вътрешната граница. Всеки път, когато някой попиташе за неговата раса, името или разположението на родната му планета, той отговаряше искрено и подробно на родния си език — смесица от гърлени цъкащи звуци, ръмжене и шепот.

Наричаше себе си Синеокия и скоро всички започнаха да му казват така.

— Добър вечер, добър вечер — монотонно пропя той, когато Найтхоук и Киношита влязоха в бара на Силен IV, която кръжеше около мъждукащо жълто слънце, влачейки две луни със себе си. — Май не съм ви виждал по-рано.

— Сигурно всички ти изглеждаме напълно еднакви — отвърна сухо Найтхоук, озърна се и видя Мелисанда да отпива от питието си в най-тъмния ъгъл на заведението.

Синеокия обърна глава и изцвили.

— Това смях ли беше? — попита Найтхоук.

— Защо си мислиш, че само хората имат чувство за хумор? — изстреля в отговор Синеокия. — Откъде сте вие двамата, накъде сте се запътили и колко дълго ще останете в системата Силен?

— Чакай да позная — прекъсна го Найтхоук, — ти освен бара държиш и хотел, така ли?

— Е, щом е така, нищо няма да ви кажа.

Найтхоук започна мълчаливо да изучава Синеокия и това продължи около минута.

— Никога досега не съм виждал същество като теб — каза накрая.

— Гарантирам ги, че никога повече няма и да видиш — отвърна Синеокия. — Освен това не забравяйте, че на тази планета аз съм толкова чужденец, колкото сте и вие.

— Говориш езика ни доста добре — продължи Найтхоук. — Нито следа от акцент, пък и речта ти не е прекалено скована и учебникарска — жаргонът ти се удава съвсем естествено.

— Чуждите езици не са проблем за драконите — отговори Синеокия. — Виж, да се откажем от девиците — ето това не беше лека работа.

Той отметна глава назад и отново изцвили.

— Виждам, че си благоразположен към нас и за да върна жеста, ще ти поръчам едно питие.

— Никога не пия с клиентите си, но ще ми е драго да поседя малко с вас — той се обърна към някого зад бара: — Николас, донеси ми един стол!

Някакво младо момче, кльощаво и небрежно облечено, на минутата изникна иззад плота, примъкна някакъв стол със странен вид и го разположи край една от празните маси, до която чакаше Синеокия.

— Благодаря — рече драконът. — Господа, това е Николас Йори. През последните три години той записва всяка дума, която произнеса на родния си език. Опитва се да създаде първия наш речник.

— И докъде стигна? — заинтересува се Киношита.

— Около трийсетина думи — отвърна Николас. — Най-много трийсет и две.

— За цели три години?!

— Това е много повече в сравнение с изучаването на някои други рядко срещани езици за същия период — защити се Николас. Смръщи вежди и се замисли за миг, после продължи: — Най-големият проблем е да се определи дали непознатото същество е достатъчно интелигентно. Има много безсловесни животни, които общуват чрез нищо незначещи звуци.

— Ами ти за колко време научи терански? — продължи да разпитва Киношита.

— За около седмица — усмихна се драконът, доколкото изобщо можеше да се усмихва — челюстите му се раздалечиха, а очите му се превърнаха в тесни цепки.

— Правителството би могло да те назначи в отдел „Външни отношения“ — обади се Найтхоук.

— Олигархията не назначава същества, които не са от човешки произход. Не си ли го разбрал досега? —