Прераждането на убиеца

Николас се изправи, без да пророни нито дума и се отдалечи със залитане. После, за да е сигурен, че всички са видели и изтълкували правилно жеста му, той се върна, вдигна стола си и се напъна да си спомни откъде го е взел. Изведнъж придоби смутено изражение и седна отново на него.

— Приятно ли беше пътуването? — закачи го Синеокия.

— Не беше лошо, никак не беше лошо — отговори Николас. След това главата му внезапно клюмна на масата и той шумно захърка.

— Е, предполагам това е краят на тазвечерния езиков урок — обяви Синеокия и съвсем ненадейно произнесе дълго изречение на родния си език. — Можете да му кажете какво е изпуснал. — Той се обърна към Киношита. — Още не съм ви питал вие с какво се занимавате, господин Киношита.

Киношита рязко посочи с пръст Найтхоук.

— Аз съм с него. Докато не му хрумне да ни хвърли в лапите на Ибн бен Калид.

— Не аз съм този, който говори против него — отвърна Найтхоук. — За бога, та аз съм на негова страна!

— Точно това казвам и аз, я! — продължи Киношита. — Как можеш да си на страната на един убиец!

— На твое място бих си мерил приказките, когато говоря за него — заплашително рече Найтхоук.

— Господа, господа — прекъсна ги Синеокия, изправяйки се на крака. — Няма да позволя караници и препирни в моето заведение!

Киношита направи двусмислен жест, който можеше да означава всичко — от опит да се защити до пълно примирение и също стана.

— Добре, аз разбирам кога съм нежелан, затова си тръгвам.

Той се обърна на пети и тръгна към вратата.

— Има ли къде да спи? — попита Синеокия.

— Това тебе не те засяга — отговори Найтхоук.

— Прав си — и той седна обратно на стола, вперил в Найтхоук бледосините си очи. — Ти ми харесваш, господин Найтхоук. Разкажи ми още нещо за себе си.

— Няма много за разказване.

— Напротив, напротив, мисля че е точно обратното. Има нещо в начина, по който се държиш, в това как си подбираш думите… Някаква заплаха. Прости ми за нетактичния въпрос, но колко души си убил през живота си?

— Прости ми за нетактичния отговор, но върви на майната си!

— И сам знаеш, че не мога — отговори Синеокия.

— Това пък изобщо не ме интересува!

Драконът отново изцвили доволно, после направи знак с ръка и барманът притича с една кръгла бутилка и висока чаша в ръце. Синеокия отвори шишето, напълни чашата наполовина, после взе уискито и я доля догоре. Сместа започна да дими и съска.

— Аз пък си мислех, че ти не пиеш с клиентите — отбеляза Найтхоук.

— Ти си клиент, когато аз кажа. Сега си ми приятел.

— Какво е това в чашата ти?!

— Сигурно все пак трябва да му дам някакво име — замислено рече Синеокия. — За първи път го опитах в системата Денеб. Представлява смес от билотейски ром — то изобщо не е ром, но така му казват, и чисто сириянско уиски. Чудна напитка! — той отпи с наслада. Докато преглъщаше извъртя поглед към тавана, така че накрая се виждаше само бялото на очните му ябълки. Найтхоук не можа да определи дали това показва удоволствие от вкуса или е просто спонтанна реакция при поглъщане на каквото и да било. — Мисля да го кръстя на твое име, господин Найтхоук.

— Как, Найтхоук ли?

— Не, „Перфектния убиец“.

— Перфектния убиец умря преди един век.

— Ето още една причина, заради която си струва паметта за него да се съхрани жива — драконът отново отпи. — Макар че има и по-основателни от нея.

— Така ли?

— Разбира се, ако и твоите професионални интереси съвпадат с неговите.

— Възможно е да е така.

— Колко време ще останеш на Силен, господин Найтхоук?

Драконът вдигна рамене.

— А на теб за колко време съм ти нужен?

— Още ден-два, докато направя необходимите справки за теб.

— Едва ли е по силите ти.

— И защо не, ако смея да попитам?

— Приех това име преди по-малко от година. Освен това си направих лазерна операция на ретината и си присадих нови пръстови отпечатъци. За мен не съществуват никакви данни — нито в Олигархията, нито където и да било другаде.

— Човек, който е останал извън списъците на Олигархията?! — повтори развеселен драконът, после отметна глава и отново се разцвили.

— Какво толкова смешно казах?

Събеседникът му поцвили още известно време, после успя да се овладее.

— Какво по-добро доказателство за уменията ти от това?

Седма глава

— Е, какво ще кажеш? — попита нетърпеливо Найтхоук.

Седяха в кораба и сърбаха кафе от хибридни зърна, доставени от зелените склонове на Пепонските планини.

— Повечето изобщо не реагираха — отговори Мелисанда. — Тях не ги е грижа какво се говори за Ибн бен Калид.

— Кой се интересува тогава?

— Онзи, когото наричаш Николас Йори — отвърна жената. — Всеки път, когато Ито злословеше по адрес на Калид, той едва удържаше яростта си.

— Има ли начин да разбереш дали просто му се възхищава или пък знае нещо повече — къде е леговището му или как човек може да се свърже с него например?

Тя поклати глава.

— Не, той вече беше изпил доста и не усетих нищо повече от обикновен гняв.

— Че какво повече би могло да бъде? — попита заинтригуван Киношита.

— Страх. Безпокойство. Загриженост. Само при мисълта, че можеш да проследиш Калид…

— Но това е нелепо! Той има цяла армия, която да го пази!

— … или пък упоменаването на Касандра Хил, която евентуално би могла да му бъде отнета.

— Аха — кимна с разбиране Киношита. — Ами Синеокия?

— Не е по силите ми така лесно да прониквам в чувствата на същества, които нямат човешки произход, затова не мога да ти кажа нищо със сигурност.

— Въпреки ужасяващия си вид той иначе е също като нас.

— Съвсем не е така! — поклати глава жената. — Никога не допускай подобна мисъл. Онова, което видя, е просто защитна окраска. Ти имаш много повече общи черти с едно насекомо, отколкото с него. — Тя се втренчи в Найтхоук. — Какво мислиш да правиш оттук нататък?

— Ще изчакам Синеокия да събере колкото може информация за мен, а през това време на свой ред ще потърся сведения за него. Щом разбере, че съм казал истината — той не би могъл да ме открие в нито един компютър на Олигархията, се надявам да опита да ме вербува.

— Няма спор, той наистина иска да те наеме — съгласи се Киношита. — Питам се обаче за каква работа. Обзалагам се, че да пиеш ром не е като да служиш в армията на Ибн бен Калид.