Прераждането на убиеца

отговори Синеокия.

— Някога са го правили — продължи Найтхоук.

— Не и след Домарианската революция — рече драконът, а Киношита настъпи с крак стъпалото на Найтхоук и здраво натисна.

„Добре де! Схванах, че това се е случило през последните сто години и аз би трябвало да го знам. А сега си махни проклетата обувка от палеца ми!“

— Навремето работих за тях — обади се Николас и направи гримаса. — Докато се оказа, че имаме различно мнение относно данъците.

— Я гледай ти!

Николас внезапно се ухили.

— Те твърдяха, че са задължителни, а аз — че са на доброволни начала. Ето затова дойдох на Границата, където няма никакви данъци.

— Нека сега се разположим удобно и се опознаем по-добре — прекъсна ги Синеокия и настани туловището си върху стола, донесен от Николас. После даде знак на бармана и той притича с бутилка и три чаши.

— Това не е лошо предложение — отвърна Николас и двамата с Киношита се настаниха срещу своя домакин.

— Опитай се да го ядосаш — подшушна Николас и примъкна един стол от съседната маса.

— Защо? — погледна го с любопитство Найтхоук.

— Когато побеснее, започва да ругае и попържа на родния си език. През останалото време говори само терански, за да ми прави напук.

— Внимавай, приятелю — обади се драконът. — Ако наистина ме ядосаш, ще започна да говоря на мъртви езици като суахили или испански например и тогава никак няма да ти е лесно!

— Мигар наистина говориш мъртвите човешки езици? — попита Найтхоук.

— Естествено — отвърна Синеокия. — Езиците не са никакъв проблем. Виж, да се откажеш от наркотиците не е лесна работа.

Найтхоук внезапно видя шанс да обърне разговора в посоката, която най-много го вълнуваше.

— Ами арабски говориш ли?

— Арабски е много широко понятие, господин… Хм… Знаеш ли, май не чух името ти.

— Найтхоук, Джеферсън Найтхоук. А това е Ито Киношита.

— Виж ти, май съм чувал разни истории за Джеферсън Найтхоук — каза драконът. — Той е доста известен.

— И аз съм ги чувал. Но онзи Найтхоук е живял преди повече от век.

— Така разправят — каза Синеокия. — Та докъде бяхме стигнали?

— Говорехме за арабския език.

— Тъкмо бях започнал да ви обяснявам, че онова, на което ние му викаме „арабски“, на времето са били повече от двеста диалекта. Да кажеш, че двама души си приличат, защото говорят арабски, е все едно да мислиш, че между рафинитите и йорбаните няма разлика, само защото дишат хлор.

— Разбрано.

— Все пак съм любопитен да науча защо те интересува точно арабския.

— Отговорът е съвсем прост — отговори Найтхоук, наля си чаша от оцветеното в синьо уиски и отпи една глътка. — Ибн бен Калид е арабско име. Ако той реши да издаде някоя секретна заповед и не е сигурен дали комуникационната му система не се подслушва, би могъл да я каже на арабски диалект. Тогава нито един от подслушвачите няма да схване за какво става дума.

— Много интересна идея — съгласи се Синеокия. — Само дето съм готов да се обзаложа, че Ибн бен Калид е такъв невежа относно мъртвите езици, какъвто си и ти самият.

— Въпреки това идеята си я бива — намеси се Николас. — Може да му я предам следващия път, когато го видя.

На езика на Найтхоук беше да попита: „А ти често ли се виждаш с него?“, но успя да се овладее.

— Много мъртъвци станаха за една вечер — внезапно рече Синеокия, — мъртви езици, мъртви стрелци…

— По Границата винаги е имало много смърт — отговори Найтхоук.

— Е, сега положението не е като преди.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Найтхоук.

— Ти сам го каза — Ибн бен Калид.

„Хайде, Ито, отвори си устата най-сетне! Или искаш да ти покажа как се чувства човек, когато нечий ток му размазва пръстите!“

— Чувал съм, че той е обикновен разбойник и си изкарва прехраната като взима откуп за заложниците си — рече Киношита, сякаш беше успял някак да прочете мислите на Найтхоук.

— В действителност той е нещо много повече от обикновен похитител — обърна се към него Синеокия. — Предполагам обаче, че намекваш за дъщерята на Касиус Хил, така ли е?

— Твърди се, че я държи заради откупа — продължи Киношита. — А това не го прави по-различен от обикновените разбойници.

— Нищо в него не е като при обикновените хора — каза драконът.

— Аз пък казвам, че той е похитител и убиец — изрева Киношита, чудейки се вътрешно докъде може да стигне, преди някой да извади оръжие и да го застреля.

— Вярно — обади се Найтхоук, — но това не е чак толкова осъдително, когато се бориш за някоя справедлива кауза.

— Може ли някога убийството да е добро? — попита разпалено Киношита.

— Когато врагът ти е по-лош и от него — отвърна Найтхоук. — Може и да не е особено приятно, но понякога е единственият изход.

— Хайде да не си изпускаме нервите — намеси се драконът. — Ибн бен Калид никога не е засегнал по някакъв начин седящите на тази маса.

— Точно така — подкрепи го Найтхоук. — И ако сега беше тук, бих му казал точно това!

„Дявол да го вземе! Как ми се иска да поогледам мутрите на тези, които са в бара сега. Викаме ли достатъчно високо, Мелисанда? Има ли някаква реакция на думите ни?“

— Мога да ви разкажа историята на Ибн бен Калид, за да ви докажа, че съм прав — продължи Синеокия.

— Моля те, спести ни някой засукан разказ без край, какъвто обикновено е твоят специалитет — намусено рече Николас.

— Така де, няма нужда да го оправдаваш пред нас — започна да му приглася Киношита.

— Както кажете — каза драконът и сви рамене, при което всички люспи по тялото му започнаха да блещукат.

„Много съм ти задължен, приятелю, няма що! Само те моля да не преиграваш прекалено, дявол те взел! Трябва да научим колкото се може повече за тоя човек!“

— И така, господин Найтхоук, откъде идвате и с какво се занимавате?

— Ами ей оттам съм — отвърна Найтхоук с небрежен жест, чийто размах можеше да обхване поне половината галактика. — И обикновено си търся белята.

— А, значи тя все ви бяга, пък вие я гоните, така ли? — рече драконът с една от своите усмивки на влечуго.

— Е, това е доста буквално тълкуване — продължи Найтхоук. — С други думи, уреждам проблемите на хората.

— Какви точно проблеми?

— А вие какъв имате?

Синеокия откърти тежка въздишка.

— Мина много време, откакто за последно бях с една драконова лейди.

— Е, това вече не е по моята специалност — изкиска се Найтхоук.

— И аз така подозирах — жално рече Синеокия, после се обърна към Николас, който си наливаше ново питие. — Ей, я по-леко с това нещо! Вече обърна цяла бутилка.