Прераждането на убиеца

— Сигурно си прав — рече Найтхоук. — Затова няма да си изстрелваме патроните наведнъж. — И той се обърна към Мелисанда. — Като идвах насам минах покрай местния затвор. Обзалагам се, че вътре едва ли има повече от десет килии, пък и едва ли всичките са заети. Накарай корабния компютър да ти осигури документи, които да удостоверяват, че си от някоя благотворителна организация. После купи сладкиши от местната пекарна, занеси ги в затвора и кажи, че са за затворниците. Охраната сигурно няма да те остави на мира, докато не им дадеш по някое парче торта или кекс, после ще те пусне.

— Но тези документи няма да излъжат никого! Отдалече ще си личи, че са фалшиви.

— Така е. Стражата би проверила внимателно всеки, който иска нещо. Обаче защо ще им е да се вторачват в човек, който е отишъл да раздава?

— Ами ако ме задържат в затвора?

— Киношита ще чака отвън. Ако не излезеш до час, той ще плати гаранцията или пък ще подкупи пазачите, от които зависи освобождаването ти.

— Добре тогава — склони Мелисанда. — А като се озова вътре какво да правя?

— Много просто — дай подаръците на затворниците и спомени пред всеки от тях имената на Касандра Хил и Ибн бен Калид. После запомни добре как са реагирали.

— Защо?

— Да не би да знаеш къде се намират двамата?

— Не, разбира се, че не.

— Е, нито пък аз. Но ако поведението или мислите на някой затворник ти подскажат, че той знае нещо повече, тогава ще го освободим под гаранция и ще го вземем с нас.

— Аз пък си мислех, че ти имаш нужда от мен!

— Онова, от което се нуждая, е закрила и сигурност и смятам да си осигуря и двете.

— А през това време ти какво ще правиш?

— Ще спя — отговори Найтхоук.

— Ще спиш?! — повтори тя, полуизненадана, полуразгневена.

— Кой знае кога ще ми се удаде да се наспя. В нашата професия се възползваш от всяка благодат, щом ти се удаде случай за това. А докато си почивам, компютърът ще ми осигури цялата информация за Синеокия.

— Ако Мелисанда попадне на човека, когото търсим, да го освободя ли под гаранция?

— Не — поклати глава Найтхоук. — Това е моя грижа.

— А защо да не ти спестя малко време?

— Ако преценката ти се окаже невярна и той си плюе на петите, опита се да ни убие или пък предупреди Ибн бен Калид, колкото и да ми е неприятно, ще трябва да те застрелям за назидание, че си ни накиснал в тая каша.

— Ясно — откликна незабавно Киношита. — Тогава всичко е в твоите ръце.

— Радвам се, че сме единодушни по всички въпроси — сухо отсече Найтхоук.

Осма глава

Когато тръгна отново към „Синия дракон“, Найтхоук внезапно изпита натрапчивото чувство, че някой го следи. Беше достатъчно опитен и не се обърна рязко назад. Въпреки това изострените му сетива сигнализираха за някакво едва доловимо движение зад него, отразено във витрините на магазините и металните врати на превозните средства, които префучаваха наблизо.

Ако някой искаше да го убие, досега да се е опитал. Затова предположи, че тази сянка или иска да говори с него, или държи да разбере накъде е тръгнал. Тъй като нямаше никакво съмнение точно къде отива — беше ходил само в „Синия дракон“ след като напусна кораба миналата вечер, а сега пак се здрачаваше — той реши, че мистериозният преследвач иска да поговорят.

Глождеше го един-единствен въпрос — дали да улесни онзи зад себе си или да го накара да се поизпоти. Ако бяха пратили убиец по следите му, най-уместно би било да свърне в най-близката улица — или както там му казваха в тоя влудяващ свят, пренаселен с хора и извънземни, да се притаи, да обезоръжи преследвача си и малко да го пораздруса. Това би било съвсем достойно представяне.

Въпреки това беше готов да се обзаложи, че Ибн бен Калид разполага с много повече убийци, отколкото той можеше да елиминира. Заключението, че е преследван от убиец, подхождаше повече на незрял и повърхностен ум като този на първия клонинг на Перфектния убиец.

Не. Колкото повече мислеше — а той мислеше доста бързо, както налагаха обстоятелствата — толкова повече се убеждаваше, че някой иска просто да поговори с него. Оставаше въпросът защо този някой ще иска да говори с Джеферсън Найтхоук — за всички Перфектния убиец беше мъртъв отпреди век. Това оставаше пълна загадка за него, но той реши скоро да я разплете.

Найтхоук забави крачка пред един ресторант на извънземни, специализиран за канфорити и лодинити, изчака, докато зърна във витрината познатото раздвижване зад себе си и влезе метр д’отелът — едно оранжево двуутробно същество от краганската раса, изглеждаше потресен, когато насреща му се изпречи човек, но успя навреме да се овладее и поведе Найтхоук към една от масите.

— Ние сме на вашите услуги — прозвуча говорното му устройство за синхронен превод, което предаде думите със студен и безизразен глас на терански. — Длъжен съм обаче да ви предупредя, че храносмилателната ви система няма да се справи с повечето блюда от нашето меню.

— Готов съм да рискувам с вас, стига и вие да сте съгласен — отвърна Найтхоук.

Краганското същество се заслуша в превода. После внезапно издаде висок писък, който привлече вниманието на малцината посетители, които все още не бяха забелязали пришълеца.

— Аз не съм блюдо от менюто и не можете да ме ядете! Забранено е да се изяждаме помежду си!

— Лош превод — отбеляза Найтхоук. — Май ти е време да научиш терански.

— Предполагам на вас никога не ви е хрумвало да научите крагански.

— Вярно, не съм и помислял да го правя. Но не аз искам да ти измъкна парите, а точно обратното. Ето защо ти трябва да се съобразяваш с мен.

Краганецът го изгледа дълго и мълчаливо.

— Значи не искате да ме изядете, така ли?

— Ако това ще те зарадва, тогава нека си наясно, че направо ми се повдига при тая мисъл.

— Хубаво. Какво ще поръчате? — успокоено рече краганецът.

— Засега ми стига само вода. Чакам още някого, после двамата ще изслушаме с интерес какво предлага заведението ви.

— Не виждам наоколо друг човек.

— Не съм казал, че е човек.

— Какво е в такъв случай — за да съм подготвен и да не го пропусна, когато влезе.

— Не е твоя грижа — отвърна Найтхоук. — Каквото и да е, то само ще ме намери.

— Сигурно е така — съгласи се краганецът. — Ако изобщо имате способността да сменяте защитната си окраска, то в момента тя не действа.

— Благодаря за предупреждението. А сега моля да ми донесеш водата и да ме оставиш на мира.

— Преди това трябва да ви кажа още нещо — изсумтя краганецът. — Не приемаме кредити от Олигархията.

Найтхоук измъкна шепа златни долари Мария Терезия и ги стовари на масата.

— Това стига ли?

Краганецът се втренчи в тях, примигна, сбърчи ноздри, което можеше да мине за съвсем приемлива усмивка и най-накрая се отправи да донесе на Найтхоук чаша вода.

Не след дълго се върна обратно, постави чашата на масата и посегна за парите. Найтхоук обаче плесна косматата му лапа.

— Не и докато не съм ти поръчал основното ядене — каза.

— Откъде да съм сигурен, че няма да си приберете доларите и да изчезнете с тях — рече краганецът. Найтхоук беше сигурен, че гласът му издава неговото раздразнение, макар устройството за синхронен превод да предаде думите с напълно монотонна интонация.