Прераждането на убиеца

— Това го чух, но не ти вярвам.

— Не можете да ме застреляте така хладнокръвно насред улицата! — извика Николас. — Синеокия ми каза всичко за вас! Може да сте голяма работа, но никога не сте били подъл убиец!

— Аз съм човек на закона — каза Найтхоук. — Удостоверението ми може и да е отпреди век, но все още е валидно. А ти укриваш данъци.

— Не можеш да го докажеш, дявол те взел!

— Но съпротива при арест мога да докажа.

— Как? Само твоята дума ще е срещу…

— Срещу какво?

Внезапно Николас застина на мястото си.

— Добре де, какво точно искаш да знаеш?

— Къде мога да го намеря.

— Нямам ни най-малка представа. Той се отбива в „Синия дракон“ веднъж на всеки три години — Николас поспря, за да си възвърне самообладанието. — Двамата със Синеокия обикновено отиват в задната стаичка и излизат отново след няколко минути. После той пие по нещо и си тръгва. Това е всичко, което знам.

— Откъде идва? — настоя Найтхоук. — А след това къде отива?

— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам?! — извика Николас. — Все някъде обаче трябва да си оставя кораба. Защо не провериш на космодрума и не ме оставиш на мира?

— Вече го направих. На космодрума никъде не е отбелязано Ибн бен Калид да е кацал някога тук. Най- вероятно използва друго име. Какво е то?

— Не знам!

Найтхоук освободи предпазителя на звуковия пистолет.

— С това ще пръсна мозъка ти като яйце на лагерен огън! Само че не желая смъртта на когото и да било. — Той изчака малко. — Ще те питам само още веднъж — какво име използва?

От тялото на Николас сякаш се изцеди и последната капка живот. Тялото му се отпусна като празна торба и той потъна в себе си.

— Няма какво повече да ти кажа — изтощено рече той. — Не знам какво друго име използва. Можеш да стреляш и да приключваме най-после с това.

Найтхоук го гледа дълго и изпитателно, после прибра пистолета си в кобура.

— Върви си вкъщи.

— Сигурно и това ще направя — отвърна Николас, — но най-напред ще се отбия в „Синия дракон“ да пийна.

— Имах предвид да се прибереш у дола — там, откъдето си дошъл.

Николас се намръщи.

— Заповядваш ми да напусна тази планета, така ли? — озадачено попита той.

Найтхоук поклати глава.

— Не, но утре драконът идва с мен. Вече няма да има кого да изучаваш.

— За колко време го взимаш?

— За колкото успеем да открием Ибн бен Калид.

— Да го намериш е най-лесната част от плана — отбеляза Николас. — Трудното идва след това — той замълча сякаш обмисляше шансовете си. — Но ти така или иначе си Перфектния убиец, може пък и да успееш. За всеки случай обаче аз ще изчакам да чуя, че си мъртъв и тогава ще замина оттук.

— Мислех, че ти е нужен Синеокия.

— Ако успеят да убият теб, значи той е отдавна мъртъв.

Найтхоук повдигна рамене.

— Прави каквото искаш.

— Сега мога ли да си вървя?

— Да. И кажи на Синеокия, че очаквам да е точен за срещата.

Николас мигновено изчезна в мъглата.

Найтхоук обикаля из квартала още час без някаква определена задача, но не и съвсем безцелно. Той изучаваше сградите, превозните средства, хората, извънземните същества, сенките. През цялото време не го напускаше усещането, че нещо не е както трябва, че колкото и да е внимавал, е пропуснал някаква дребна подробност, която ще му излезе твърде скъпо. Не можеше да каже нищо определено, но чувството за някаква опасност продължаваше да го гложде. А при предишното си прераждане се беше уверил, че не трябва да пренебрегва инстинктите си. Ето защо продължаваше да се скита и да търси, да търси и да се оглежда.

Най-накрая се върна на кораба, без да е намерил успокоение за тревогата си. Беше разиграл мислено всички възможни сценарии, но пак не можа да открие онова, което подсъзнателно усещаше, че изпуска.

След още няколко часа той най-сетне се изтегна на леглото си и потъна в неспокоен сън.

Единадесета глава

Петкан се хранеше с насекоми. Особено предпочиташе живите.

Найтхоук, който в предишния си живот беше прекарал повечето време със същества от други видове и раси, изобщо не му обръщаше внимание. Киношита, който споделяше пилотската кабина с Найтхоук, докато двамата извънземни пътници се разполагаха в едно помещение, твърдеше, че това е отвратителен навик. На Синеокия му беше любопитно и забавно. Мелисанда прегледа набързо емоциите на Петкан, доби толкова пълна представа за него, каквато едва ли е очаквала или желала, и през останалата част от пътуването се оттегли в собствената си кабина, избягвайки да наднича отново в мислите му, които сякаш сами й се предлагаха.

— Колко от тези неща си взел със себе си? — попита Найтхоук, когато Петкан измъкна от една торбичка голямо космато насекомо, подобно на паяк, и започна да къса краката му един по един.

— Достатъчно — гласеше отговорът.

— А какво ядат те, докато чакат да бъдат изядени от теб? — продължи да разпитва Найтхоук.

— Един друг се ядат.

— Отвратително! — промърмори Киношита сигурно за десети път.

Петкан го изгледа невъзмутимо.

— Ти пък ядеш риба, която моят народ смята за свещена.

— Това изобщо не е същото — отговори Киношита. — И във всеки случай онова, което ям аз, е поне предварително умряло.

— Аха, сега разбирам — каза Петкан. — Морално е да избиваш животни на места, предназначени именно за това или пък да оставиш рибата на сухо, докато умре, стига да не ти се налага ти да убиваш.

— До гуша ми дойде от теб — замърмори отново Киношита.

— Успокой се — намеси се Найтхоук.

— Дявол да го вземе, да беше го погледнал какво прави или да чуеш какви ги разправя! — избухна Киношита.

— Такава му е природата. Опитай се да го приемеш като един от нас.

— Ние не късаме крачетата на буболечките, нито ги ядем след това!

— Някои обаче го правят — каза Петкан, откъсвайки още един крак на насекомото.

— За какво изобщо го взехме със себе си? — продължаваше Киношита.

— Той е нашият експерт по експлозивите.

— Че имаме ли нужда от такъв?

— Нямам представа — призна Найтхоук. — Но ако внезапно ни потрябва, не искам тепърва да се налага да го търсим.

Киношита погледна невъзмутимия си спътник и замълча. Когато обаче Петкан продължи да хрупка насекомите си, той стана демонстративно и напусна корабната кухня.