Прераждането на убиеца

— Към този от мен самия, който лежи замразен в една камера на Делурос VIII — отвърна Найтхоук. — Когато гарантирам неговото бъдеще, тогава ще се замисля и за моето.

— Известно ми е какво чувстват хората към своите родители и наследници — каза драконът. — Но какво усеща един клонинг към своя — не знам дори как да го нарека — своя оригинал?

— Това не е отделна личност, а част от мен самия. Както и аз съм част от него.

— Нищо не разбирам.

— Аз също — призна си Найтхоук. — Но въпреки това много добре знам какво чувствам.

— Чудя се защо клонирането на човешки същества е толкова строго преследвано — замисли се Синеокия.

— Всичко е въпрос на юридически подробности — уточни Киношита. — Виновен ли е човекът за криминалните деяния на своя клонинг? Ако на местопрестъплението бъде открита нечия ДНК, чия е тя? По въпросите за наследството кой трябва да се смята за по-близък роднина — синът на въпросния човек или неговият клонинг?

— И ти мислиш, че на всички тези въпроси може да се намери отговор?

— Твърде е вероятно да може, но те предпочитат да не го правят — намеси се Мелисанда. — Всяко човешко същество се ласкае от мисълта, че е единствено и неповторимо. Клонирането ще разруши тази заблуда.

— Виж, това не мога да твърдя със сигурност — каза Киношита. — Никога не съм срещал оригиналния Перфектен убиец, но прекарах доста време с първия му клонинг. Той изобщо не приличаше на този тук.

— И по какво се различават? — попита жената.

— Онзи беше твърде незрял, много буен и прибързан и се влюби до полуда в първата жена, която видя.

— Не забравяй, че е бил само на два месеца — напомни му Найтхоук. — Физически не, но във всяко друго отношение — той замълча. — Горкият негодник не е имал никакъв шанс.

— Говориш така, сякаш си го познавал — вметна Синеокия.

— Нещо повече дори — отговори Найтхоук. — Аз съм той.

— Ето! — внезапно възкликна Мелисанда. — Това е първата наистина силна емоционална реакция, която получавам от теб, откакто съм те срещнала.

— Емоциите пречат на живота — опита се да се овладее Найтхоук, но на лицето му беше изписана смесица от раздразнение и смущение.

— Не съм съгласен — възпротиви се Киношита. — Ако не съществуваха жаждата за власт и алчността, човечеството и до ден днешен да се блъска на Земята.

— Жаждата за власт, алчността и любопитството — поправи го Мелисанда.

— Добре тогава, време е да дадем храна на нашето любопитство — рече накрая Найтхоук. Той постави палеца си върху сметката, изправи се, изчака и останалите да станат и се отправи към вратата.

Петкан също се присъедини към тях и малко по-късно петимата излязоха навън в прохладната целестрианска нощ, тръгнали да търсят информация за своята бъдеща жертва.

Тринадесета глава

— И така, с какво започваме? — нервно попита Мелисанда, докато двамата с Найтхоук се спускаха към центъра с подвижната пътека.

— Ти избери — отвърна той. — Харесай си някоя кръчма, свърталище на наркомани или кафене, където емоционалната атмосфера няма да е твърде потискаща за теб. Искам да си способна да уловиш някои нови и различни чувства, които бих предизвикал у жителите на града. Предполагам, че това ще стане по-лесно, ако не си напрегната или изморена.

— Така е — съгласи се тя. — Защо обаче не ми предложи същото на Силен IV?

— Защото моите… хм… спонсори ми бяха подшушнали, че Ибн бен Калид на няколко пъти е забелязан в заведението на Синеокия. Сигурно нямаше да е много уместно да се настаним в бара на три преки по- надолу, нали така?

— Прав си — съгласи се тя, после добави: — Тоя път каква стратегия ще използваш? Сега го няма Киношита, с когото да започнете спора.

Найтхоук повдигна рамене.

— Все нещо ще ми хрумне. — Той помълча малко. — Този път искам да седнеш така, че всички да те виждат, а и аз да мога да чета по лицето ти без никакво затруднение. Ако някой реагира по-остро на онова, което кажа или направя, просто спри погледа си върху него за известно време.

— Но така рискувам да привлека вниманието му — каза смутено тя. — Ами ако се опита да ми направи нещо?

— Тогава ще разбере какво става с онези, които досаждат на приятелите на Перфектния убиец.

— Много е успокояващо да чуя това, но даваш ли си сметка колко нахално звучат думите ти?

— Аз съм си извоювал правото да се държа и говоря по този начин — отговори Найтхоук. — По-добре ли щеше да е, ако подвивах опашка и виках „Олеле, дявол да го вземе!“ всеки път, щом някой ми се изпречи насреща?

— Не, сигурно нямаше да е по-добре — въздъхна примирено тя.

— Какво ще кажеш за онова местенце? — внезапно попита Найтхоук, сочейки към една кръчма с екзотичен вид.

Тя се съсредоточи за миг.

— Добра е колкото и всички останали. Имат много красива танцьорка.

— Откъде разбра пък това?

Тя се усмихна многозначително.

— Въздухът е изпълнен с похотливи желания. Ти как би изтълкувал този факт?

— Звучи ми логично. Тогава не е зле да се появим там като двойка.

— Защо?

— Ти си привлекателна жена и ако влезеш сама, една част от тези похотливи помисли ще се устремят към теб.

— Много мъдро решение от твоя страна.

Той повдигна рамене.

— Защо само да си усложняваме задачата?

Тя го гледа мълчаливо известно време, после го хвана под ръка и двамата влязоха заедно в кръчмата.

Заведението имаше твърде необичаен вид — с шест стени, мрачно, с окачени нагъсто извънземни рисунки. Едно полуголо момиче стоеше върху някаква прозрачна синкава сфера, която се въртеше върху малък подиум насред залата. Девойката се опитваше да запази равновесие с толкова изящна грациозност, та Найтхоук реши, че стига да поиска, тя може да подскача отгоре й или да прави пируети. Музиката звучеше като от жив оркестър, но той не успя да види никъде изпълнителите.

Около сцената имаше подредени трийсетина малки масички. Половината от тях бяха заети от човешки същества, останалите стояха празни. Доколкото Найтхоук прецени с едно оглеждане, танцьорката и Мелисанда бяха единствените жени в заведението.

Найтхоук се приближи до една от масите близо до сцената, предложи стол на Мелисанда, а после и сам седна. Наоколо нямаше и следа от сервитьор — нито живо същество, нито робот. Ето защо той внимателно огледа масата и зърна един почти незабележим бутон, който при натискане доставяше две менюта с питиета. Изборът беше голям и доста екзотичен: Прашната уличница, Синята зебра, Зелено и бяло, Лютия убиец, дори безумно скъпа бутилка 75-годишно алфарадско бренди. Двамата си избраха питие, Найтхоук допря пръст върху всяко от тях в менюто и само миг по-късно напитките се появиха като по магия от два отвора върху масата.

— Някой от тези вижда ли ти се подходящ? — попита Найтхоук, оглеждайки залата.

— Всички те изглеждат крайно опасни — отговори жената.

— Видът може и да лъже.