Прераждането на убиеца

продължи Синеокия. — Ако това ще те направи щастлив, смятай, че съм го казал.

— Не си прави труда — отвърна Киношита. — Но кой знае защо имам смътното усещане, че понякога лъжата може да направи тебе по-щастлив.

— Истината е твърде надценявана добродетел, ако трябва да цитирам вашата Джейн Остин — сговорчиво рече драконът.

— Щом ти казваш, че това са нейни думи, значи наистина е така. Някак ми е трудно да повярвам обаче, че тя е окуражавала сините дракони да лъготят от сутрин до мрак само заради едното удоволствие.

— Всичко е въпрос на тълкуване — повдигна рамене Синеокия.

— Сядайте по местата и затягайте коланите — прекъсна ги Найтхоук. — Скоро кацаме.

След няколко минути вече бяха на повърхността и се подредиха на една от плъзгащите се пътеки, която ги отведе до митницата. В свят като този видът им не предизвика особена тревога, пък и тук нямаше никакви данни за новото копие на Джеферсън Найтхоук, затова успяха да преминат без затруднения.

— Ами сега накъде? — попита Мелисанда, когато излязоха от космодрума и се озоваха под топлото слънце на Целестра. Вече бяха взели една от скоростните пътеки, която отвеждаше към центъра на града.

— Сега отиваме в града, за да научим колкото се може повече от онова, което ни интересува.

— Още сега мога да кажа, че присъствието ви тук предизвиква голямо безпокойство у хората.

— Тук не знаят кой съм — намръщи се Найтхоук.

— Достатъчно е само да те погледнат, за да добият основна представа — отговори Мелисанда.

— Това е твърде окуражаващо — обади се Киношита.

— Да не искаш да кажеш, че плаша хората? — попита Найтхоук.

Киношита охотно закима с глава.

— Тези тук не са криминални типове, а най-обикновени служители на космодрума или пък преминаващи бизнесмени. Те нямат никаква причина да се боят от един наемен убиец или ловец на глави… Освен ако не се боят, че съм дошъл за някого, когото те не искат да видят мъртъв — довърши Найтхоук и след кратко обмисляне добави: — И това не е изключено.

— Пак ще повторя въпроса си — какво ще правим оттук нататък? — настоя Мелисанда.

— Ще си намерим хотел. Доста дълго стояхме затворени в този кораб и сега имаме нужда да си починем един от друг и от легло, на което да си обтегнем кокалите. Тук не е Олигархията, затова едва ли ще е проблем да открием място, където да подслонят и петима ни. — Той направи пауза. — А после, след като мръкне, ще излезем да потърсим някакъв знак, че Ибн бен Калид е тук или поне някой, който да ни насочи към него.

— Не мислиш ли, че петимата заедно ще представляваме доста странна гледка? — обади се Синеокия.

— Точно затова ще се разделим. — Той се обърна към синеокия и Петкан. — Вие двамата отивате някъде, където обикновено се събират извънземните видове. Макар че сме на Границата, не ми се вярва дори тук да стоят рамо до рамо с хората. Ние с Ито пък ще прегледаме местата, където се събират човеците. Мелисанда идва с мен.

— А защо не с Киношита? — попита тя.

— Защото ако стане напечено, аз мога да ти осигуря по-добра защита. Докато не разберем къде се крие Ибн бен Калид, ти си най-ценният член на нашата група. По-късно ще уточним и мястото на срещата.

Найтхоук се прехвърли на една по-бавна пътека, спътниците му го последваха и всички скоро се озоваха близо до малък хотел. Личеше, че е имал и по-добри дни, но пък беше достатъчно чист, а имаше и ресторант, който приемаше едновременно и хора, и представители на други раси.

Петимата наеха стаи в най-отдалечения край на четвъртото ниво, починаха си, докато стана време за вечеря, и после се събраха в главното фоайе.

— Петкане, ако тук сервират от твоята храна, мисля че ще е най-добре да седнеш колкото се може по- далече от нас — каза колкото се може по-внимателно Найтхоук, а Киношита през цялото време кимаше одобрително с глава.

— На мен вашата мърша ми допада също толкова, колкото и на вас моя тип храна — отвърна Петкан с достойнство. После се втренчи в Киношита. — Само че за разлика от вас съм добре възпитан.

След тези думи той се отдалечи с горда походка и седна на една усамотена маса в дъното на ресторанта.

Останалите четирима намериха свободна маса близо до вратата, поръчаха вечерята и я изядоха мълчаливо. През цялото време обаче Мелисанда се въртеше неспокойно на мястото си.

— Или са ти поднесли нещо развалено или пък усещаш твърде много отрицателни вибрации — отбеляза Найтхоук.

— Много е потискащо, когато наоколо има толкова изплашени хора — призна тя.

— Не можеш ли да се абстрахираш някак от тях? — попита той. — Като да затвориш очи или да си запушиш ушите например.

— А как изключваш съзнанието си? — върна му с въпрос тя.

— Сигурно има начин и това да стане. В противен случай ще полудееш само след няколко години — продължи той. — Не можеш да улавяш вълните на всяко злодейско или перверзно съзнание на тази планета.

— Разстоянието понякога помага — отговори тя.

— Ами стените?

— Те не вършат работа. Само голямото разстояние.

— Сега разбирам, че наистина пътуването е било истинско страдание за теб.

— Намирам начини да го преодолея — каза тя. — Петкан например ненавижда всички хора, но по- голямата част от тази омраза е скрита дълбоко в съзнанието му. Тя излиза на повърхността от време на време, но това се случва рядко. А отрицателните емоции на Киношита пламват, единствено когато се изправи срещу Петкан.

— Ами аз? — попита Синеокия.

— В твоите мисли и чувства изобщо не мога да проникна — отговори му Мелисанда. — Вашата раса е твърде различна.

— Ами шефът? — поинтересува се Синеокия и посочи Найтхоук.

Тя дълго задържа погледа си върху Найтхоук.

— Никога не съм срещала някой като него. Той няма почти никакво емоционално излъчване. Никакво привличане, никакъв страх, никаква омраза. Всичко за него е просто работа. Нищо не може да го разтревожи, нито пък да го развълнува.

— Сигурно това е причината да се превърне в Перфектния убиец — заключи Синеокия. — Навярно единственото чувство, което струи от него е удовлетворение от добре свършената работа, след като е помел петдесет-шестдесет от лошите.

— Вероятно е ужасно да живееш по този начин — каза тя.

— Не всички мислят така — обади се Найтхоук.

— Какво би правил, ако не беше Перфектния убиец? — попита го Синеокия. — Ако можеше да правиш онова, което ти е по сърце или пък да си този, който искаш.

— Глупав въпрос. Аз съм това, което искам да бъда.

— Казах само „ако“ — настоя драконът.

— Сигурно куп неща.

— Неща?

— Цветя, растения, животни — отвърна мъгляво Найтхоук. — През живота си съм отнел много живот. За разнообразие бих опитал да създавам и отглеждам нов живот.

— Че какво ти пречи? — продължи да разпитва Синеокия. — От твоите създатели те дели половин галактика. Можеш да изчезнеш във всяка точка на Границата и те никога няма да успеят да те открият.

— Имам задължения, които не съм изпълнил.

— Към тях?! — възкликна презрително Синеокия.

— Към мен самия.

— Как така?