Прераждането на убиеца

— Не всички и не твърде ясно — отговори Мелисанда. — Но ненавистта ти към Ито е толкова…

— Знаех си! — изръмжа Киношита и се извърна рязко към Петкан. — Да си разчистим ли сметките още сега или да го оставим за после? За мен лично няма никакво значение.

— Това вече минава всяка граница — намеси се Найтхоук и огледа строго разнородния си екипаж. — Независимо дали това ви харесва или не, ние сме един екип. Аз съм ви подбрал, аз съм ви включил в групата и ако някой има право да убива тук, това съм единствено аз. Не е задължително да се харесвате един друг. Нито пък е необходимо да харесвате мен. Трябва обаче да помните, че сте екип. Първият, който наруши това правило, ще отговаря пред мен и отсега предупреждавам, че никак няма да му хареса. Бях ли достатъчно ясен?

Киношита неохотно даде знак, че е съгласен.

— Ами ти? — обърна се Найтхоук към Петкан.

— Обещавам, че няма да нападам още при първия прилив на гняв.

— Това не е достатъчно — сряза го Найтхоук. — Ако изобщо посегнеш, независимо на първия, втория или хилядния път, подтикван от гняв или просто на шега, ще те накарам горчиво да съжаляваш за това. Разбра ли ме?

Петкан кимна с глава.

— И това не е достатъчно. Кажи гласно, че си разбрал.

— Разбрах — промърмори хуманоидът.

Найтхоук се извърна към Синеокия.

— Няма какво да гледаш мен. Аз съм най-миролюбивият дракон на всички времена. Дори не нося оръжие.

— С тая уста направо можеш да им откъснеш главите — каза Найтхоук.

— Когато го направя, едва тогава ще ме заплашваш.

Найтхоук се втренчи в бистрите сини очи на дракона и задържа така, докато онзи накрая не отклони очи.

— Това не е съдебна зала и ти нямаш никакви права тук, нито пък аз се славя с голямото си състрадание — каза Найтхоук. — Опитай се да запомниш това.

— Сега вече мога ли да се върна в кабината си? — обади се на свой ред Мелисанда. — Или и мен има за какво да ме предупредиш?

— Ти и сама можеш да го прочетеш в мислите ми. Стига засега, можеш да си вървиш.

— Благодаря — отвърна тя, обърна се и се прибра в кабината си.

Найтхоук искаше да накара Киношита и Петкан да си стиснат ръцете, но после се отказа, защото не беше сигурен доколко този жест означаваше нещо за хуманоида. Пък и знаеше, че само мисълта да докосне Петкан ще накара Киношита да настръхне.

„Ама че бойна група — помисли си той с крива гримаса. — Чудя се дали ще ги удържа да не се избият помежду си преди още да намерим Ибн бен Калид.“

Дванадесета глава

Целестра беше мръснокафява на вид планета без никакви природни ресурси. Въпреки това тя имаше кислород в атмосферата си и годна за пиене вода. Най-голямото й предимство обаче беше, че се намира точно по средата на космическите маршрути между двете главни планети по Границата — Палинарос III и Нова Кения. Ето защо когато се разбра, че почвата й не е достатъчно богата, за да стане един от аграрните светове, а залежите под нейната повърхност не си струват труда да бъдат вадени, Целестра се превърна в малък, но процъфтяващ търговски център.

Тук се приемаха космическите съобщенията от Олигархията и се препращаха по-нататък към Вътрешната граница. Три основни импортно-експортни компании си съперничеха в бизнеса с космически кораби между световете по Границата. Телата на хиляди защитени от закона животни биваха доставяни на препараторите, които необезпокоявани въртяха търговия на Целестра. Банките работеха с кредити от Олигархията, новокенийски шилинги, долари Мария Терезия, лири от Далечен Лондон, новосталински рубли, рупии от Пука IV и още дузина валути. Курсовете и изравняването между тях се променяше на всеки десетина секунди.

Населението беше от близо двайсет хиляди човешки същества и около три хиляди извънземни вида от различни раси, повечето канфорити, лодинити и молутеи. Почти всички те взимаха участие в някакъв вид междузвездна търговия.

Щом корабът на Найтхоук навлезе в орбита, радиовръзката тутакси заработи.

— Идентифицирайте се, моля — прозвуча студен, почти механичен глас.

— Тук е „Олимп 6“, регистриран на планетата Делурос VIII. Командир на кораба Джеферсън Найтхоук. Тръгнахме преди два стандартни дни от Силен IV.

— Цел на посещението?

— Търговия.

— Какъв вид търговия?

Киношита бързо направи предупредителен жест.

— Не ви влиза в работата, дявол го взел — отговори Найтхоук.

— Въвеждаме координати за кацане в корабния ви компютър — продължи гласа, без да покаже, че е чул и разбрал последния отговор. — Приятно прекарване на Целестра.

Синеокия изцвили доволно, а Киношита доволно се ухили.

— Нали никога досега не си бил тук — започна Мелисанда. — Откъде знаеш, че ще ни допуснат да кацнем, дори ако не им кажем за какво точно идваме?

— Найтхоук им каза каква е нашата цел — търговия — отвърна Киношита. — Но това все пак е Границата, а не Олигархията. Затова тук нямат никакво право да изискват подробности за работата ни.

— Но тук няма капка здрав разум. Нали това е техният свят, все трябва да има някакви правила и закони.

— Щом благоденствието на един свят се дължи на търговията, то със сигурност половината от стоките, които преминават през него, са контрабандни. Едва ли ще привлечеш много търговци, ако тръгне приказка, че тук задават неудобни въпроси.

— Тия не попитаха също дали на борда има същества, които не са от човешката раса — добави Петкан. — Това е още една разлика от митническата процедура на Олигархията.

— Още ли го правят? — попита изненадан Найтхоук.

— Вече четири хилядолетия се придържат към това правило — отговори Петкан. — Какво те кара да мислиш, че нещо се е променило?

Найтхоук повдигна рамене.

— Ние превъзхождаме числено останалите същества в галактиката — на всеки хиляда души се пада по едно от другите създания. Да не мислиш, че тепърва ще започнем да се предпазвахме от асимилиране?

— Вид, който има надмощие, никога не е заплашен от асимилиране — мрачно рече Петкан. — За щастие галактиката има дълга памет. Днес хората притежават най-развитите технологии и съвършени оръжия и това ги прави най-наглия и арогантен вид. Но не винаги е било така, а ще дойде ден, когато и сегашната ви власт ще се изпари. Тогава не си пожелавам да съм един от човеците.

— Няма нужда да се притесняваш за това — саркастично го сряза Киношита.

— Изобщо не съм се разтревожил. След като вече мога да убивам хора, нищо повече не ме притеснява.

— Ами ти — обърна се Киношита към Синеокия. — И ти ли мислиш по същия начин?

— Категорично не — отвърна драконът с доволно цвилене. — Човеците са единственият вид, който вярва в чувството за благодарност и признателност.

— В такъв случай излиза, че той ни желае смъртта, защото притежаваме най-мощните оръжия, а ти ни харесваш, защото сме големи паралии и благородни души — каза с усмивка Киношита. — Тези отговори са едни от най-откровените, които някога съм получавал.

— Бих могъл да те излъжа и да кажа, че физически вие сте една от най-очарователните раси —