Прераждането на убиеца

завърших с нея. И второ, аз нямам партньори. Ти работиш за мен, а не със мен.

— Вече не съм сигурен дали тази сделка ми е съвсем по вкуса.

— Не е и необходимо да е по твой вкус. Но ще ти е приятно, когато всичко приключи и ти станеш неприлично богат от приходите в „Синия дракон“.

— Най-напред да видим дали ще доживея дотогава и дали някой няма да се опита да ми отнеме бизнеса, докато отсъствам — промърмори под нос драконът. — Както ти е известно, шансът за оцеляване две към милион не е много по-обнадеждаващ в сравнение с едно на милион.

— В действителност шансът е пет към милион.

— Е, това вече е нещо. Още колко помагачи ще привлечеш на своя страна преди да тръгнеш срещу Ибн бен Калид?

— Нито един.

Синеокия имаше четири несвързани помежду си стомаси. В този миг той изпита чувството, че и четирите са поразени от язва.

Десета глава

— Успя ли да откриеш някого? — Найтхоук се обърна към Мелисанда, когато тримата с Киношита отново се събраха на кораба.

— Намерих четирима, които вярват в справедливостта на неговата кауза, но нито един от тях не знае как да го открие — отговори Мелисанда. — Искаш ли да ги поразпитам още малко?

— Не. По Границата има милиони мъже и жени, дошли тук, защото мразят Олигархията. Повечето от тях сигурно също споделят вярата на Ибн бен Калид. На мен обаче ми трябва човек, който би могъл да ме отведе при него. — Той замълча. — Има вероятност да съм попаднал на двама такива, но това тепърва трябва да се провери.

— Кои са те? — попита Киношита.

— Драконът и онзи лингвист, как му беше името… А! Николас Йори. Синеокия призна, че Ибн бен Калид е собственик на бара и хотела, а Йори направо си каза, че го е виждал.

— Щом е такава работата, защо трябваше да си губим времето в затвора? — попита Киношита.

— Защото аз държа на добре свършената работа. Тъй като Мелисанда не можа да каже дали драконът лъже, ние няма как да сме сигурни в нищо, без да сме го проверили по всички линии. Освен това е твърде вероятно Йори да лъже, опитвайки се да се представи за много важен. Откъде-накъде някакво си пияно лингвистче ще има достъп до най-могъщия и влиятелен бунтовник по Границата?

— Ето, ти пак ме обърка — обади се Киношита. — Нали току-що каза, че има вероятност да си се натъкнал на двама души, които знаят как да намерят Ибн бен Калид? А сега пък твърдиш, че не може да им се вярва! В края на краищата те могат ли да ни отведат при него или не?

— Точно това имам намерение да установя преди да излетим от тук.

— Да не се каниш да пратиш Мелисанда при Йори, за да го провери?

— Стига тоя метод да е сигурен. Но след като тя не може да проникне в мислите на пияните, май не върши работа.

— Тогава как…

— Има и други начини — Найтхоук го прекъсна толкова студено, че Киношита предпочете да не разпитва повече.

— И кога ще излетим оттук?

— Утре. Успях да привлека и двама от други раси за нашата кауза — Синеокия и още един, когото не сте виждали. Името му е Петкан. И двамата ще са тук час преди излитането.

— Можеш ли да им се довериш? — отново се обади Киношита.

— Аз и на тебе не се доверявам — отговори Найтхоук.

Киношита доби обидено изражение, но предпочете да си замълчи и да не спори. Малко по-късно Найтхоук се изправи.

— Изчакайте ме тук — нареди той. — Аз трябва да изляза.

— Нали ще останем още един ден — запротестира Киношита, — защо трябва да го изкараме затворени в кораба?

— За да знам къде да ви намеря.

— Станал си ужасен тиранин.

— Ще те уведомя, когато настъпи демокрацията — отвърна невъзмутимо Найтхоук. — Дотогава или ще ми се подчиняваш, или прав ти път. Няма средно положение. — Той постави ръце на кръста. — Е, какво решаваш?

— И сам знаеш отговора — смутолеви Киношита. — Оставам. Това обаче не ти дава основание да се държиш като самодържец. Можеше поне да помолиш вместо да ни заповядваш.

— Чиста загуба на време.

— Че защо?

— Защото можехте да кажете „не“ и тогава пак трябваше да ви заповядвам.

Киношита неволно се усмихна.

— Имаш уникален подход към хората и проблемите.

Найтхоук напусна кораба, без да си направи труда да отвърне на усмивката му. Навън беше тъмно, а над земята се стелеше гъста мъгла. Той се отправи към сградата, където беше „Синия дракон“. Когато стигна, влезе в глухия и отдалечен вход на пансиона, долепи гръб към стената и зачака.

През входа сновяха напред и назад мъже, жени и извънземни същества, които минаваха само на крачка от него, без да подозират за присъствието му. Той продължаваше да стои напълно неподвижен на мястото си. Ако някой все пак го забележеше, сигурно би помислил, че спи. Това щеше да е и най-голямата грешка. Найтхоук дебнеше набелязаната жертва така, както хищникът в джунглата преследва своята плячка. Търпението му сигурно щеше да бъде възнаградено.

Той скочи на крака и излезе на тротоара толкова неочаквано, че човекът, когото чакаше, едва не се блъсна в него.

— Извинете! — изфъфли Николас, залитна тромаво настрани и едва не падна на земята. — Не ви видях.

— Няма нищо — отговори Найтхоук. — Затова пък аз ви видях.

Очите на младия човек се разшириха от учудване, когато го разпозна.

— Найтхоук! — възкликна той. — Какво правите тук?

— Чакам.

— Какво? А може би трябваше да попитам „кого“?

Найтхоук не каза нищо.

— Да не би мен да чакате?! — схвана най-накрая Николас. — И за какво съм ви нужен?

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— За Ибн бен Калид.

— Едва ли знам нещо повече за него от вас самия — нервно отвърна Николас.

— На кораба ми има една балатайска жена — продължи Найтхоук. — Тя може да разбере дали лъжете.

— Тогава я доведете тук. Аз нямам какво да крия.

— Казахте, че ще говорите с Ибн бен Калид, когато го видите следващия път. Това означава, че сте се срещали и преди.

— Разбрали сте ме съвсем погрешно! — започна да се противи Николас. — Исках да кажа, че ако ми се случи да го срещна, ще говоря с него.

Внезапно студеното дуло на звуковия пистолет опря челото на Николас.

— Я повтори всичко отначало — хладно произнесе Найтхоук.

— Но нали вече ви казах — аз никога не съм срещал този човек!