Прераждането на убиеца

— Аз пък откъде да знам, че не се каниш да ме отровиш с това? — изстреля в отговор той.

Краганецът го изгледа дълго и мълчаливо, сякаш обмисляше сериозно идеята, после повлече крака и се отдалечи.

Найтхоук отпи от водата и се огледа наоколо. В заведението имаше седемнайсет канфорити, осем лодинити и двойка краганци. Всички те се правеха, че не забелязват натрапника от човешки род в заведението. Едно лодинитско дете на около четири години го зяпаше съвсем открито, сякаш виждаше човек за първи път. Найтхоук не се съмняваше, че то е срещало хора и преди, но явно за първи път му се случваше да наблюдава подобен екземпляр в заведение за извънземни видове.

Най-накрая Найтхоук започна да оглежда стените. Те бяха декорирани с произведения на абстрактното изкуство. Като се загледа по-внимателно обаче, той различи фигури и цветове, които се повтаряха периодично в картините. Това го наведе на мисълта, че за редовните посетители на ресторанта тези платна сигурно са част от техния класицизъм.

Внезапно още едно извънземно същество влезе в ресторанта и се упъти право към масата на Найтхоук. Беше лъскав червен хуманоид, който сякаш излъчваше светлина в сумрачното заведение.

— Може ли да седна? — попита с неприятен дрезгав глас.

Найтхоук кимна сговорчиво.

— Предполагам ти е омръзнало да ме чакаш отвън.

Пришълецът кимна на свой ред. При движението ушите му, които бяха много по-големи от човешките, започнаха да пляскат като крила и напомниха на Найтхоук за изображенията на някогашните африкански слонове.

— Защо сте влезли тук? — попита чужденецът. — Не можете да консумирате нищо от тяхната храна.

— Помислих, че ще се чувстваш по-свободно, ако разговаряме тук, отколкото в „Синия дракон“. Ако греша, може да тръгваме още сега.

И той се надигна от стола.

— Не грешиш.

Найтхоук седна обратно на мястото си.

— Имаш ли си име?

— Всички имат имена, Джеферсън Найтхоук.

— Ще те затрудня ли много, ако поискам да ми го кажеш?

— Когато му дойде времето.

— Добре тогава, кажи поне от коя раса си.

— Тук въпросите задавам аз — отвърна странното създание.

— Е, за това вече може да поспорим — спокойно отвърна Найтхоук. — Защото аз съм този, който е насочил пистолет в корема ти под масата.

Пришълецът се изопна на мястото си, но предпочете да не проверява дали казаното е истина.

— Едва ли ще можеш да произнесеш името ми, но навремето работех с друг човек, който ми казваше Петкан. Така се наричам, когато се налага да имам вземане-даване с хора. Иначе принадлежа към народа на проястите от Чимерих, която хората наричат Мариус II.

— Аз пък съм Джеферсън Найтхоук, но това вече ти е известно. Сега давай направо по въпроса, Петкане.

— Ти си Перфектния убиец — започна Петкан. — Според мен си най-забележителният представител на човешкия род, тъй като видът ти не се е променил особено през последните стотина стандартни години.

— Да не би да си ме виждал как изглеждам преди век?

Петкан кимна с глава и ушите му отново изпляскаха.

— Представителите на моята раса живеят много дълго. Видях те как избиваш седмина мъже, без да имаш някаква сериозна причина за това на…

— Димитри IV — довърши вместо него Найтхоук.

— Значи наистина си ти.

— Може и така да се каже. Но ти така и не отговори на въпроса ми защо ме следиш.

— Много хора измират там, където се появи Перфектния убиец. А ето че след повече от век ти отново изскочи на бял свят. Това означава, че пак ще има много избити. — Петкан направи пауза. — Вече повече от сто години работя в мините по Вътрешната граница — наглеждам прокопаването на първите галерии, когато ги открият и ги запечатвам, когато суровината се изчерпи. Аз съм специалист по експлозивите и мога да кажа със сигурност, че няма по-добър от мен в тая работа. Но един от проблемите на проястите дълголетници е, че те рано или късно се отегчават от своята работа. Дори когато са толкова добри специалисти та нямат конкуренция в професията си — той замълча и се загледа в очите на Найтхоук. — Омръзна ми да използвам експлозивите в досадните мини, където няма одушевени същества. Искам да работя с теб, Перфектни убиецо.

— Но ти дори не знаеш срещу кого или против какво съм тръгнал да се боря този път!

— Това няма никакво значение за мен.

— Я си представи, че са ми платили да взривя Мариус II? — рече Найтхоук.

— Така ли е наистина?

— Не.

— Всички останали светове са ми напълно безразлични.

— Ти просто копнееш да използваш експлозивите си и някъде другаде, освен в мините, така ли? — попита Найтхоук.

— Искам да убивам хора.

— А защо точно аз трябва да ти помагам за това?

— Защо пък не? Ти ги избиваш за пари, а аз — за удоволствие. В края на краищата какво значение има кой от двамата ги е унищожил?

— Откъде да съм сигурен, че няма да посегнеш и на мен?

— Възможно ли е изобщо да бъдеш убит?

— Поне не е по твоите сили.

— Ето ти отговорът.

— Колко ще искаш за услугата?

— Нищо — отвърна Петкан. — Ти ме отърваваш от досадата, аз ти помагам в поредната операция. Според мен това е съвсем честна сделка.

Найтхоук замълча. Гледа дълго и мълчаливо своя събеседник, очаквайки безпогрешният му инстинкт да подскаже дали да приеме предложението или не. Накрая реши.

— Добре. Отсега нататък ще работиш за мен.

— Кога тръгваме?

— След ден-два. Знаеш ли кой е корабът ми?

— Нали те проследих от него до тук.

— Хубаво. Сега се покрий някъде за един ден, после ела при кораба.

— Още сега ще отида там.

— Прави точно каквото ти казвам. Ако се появиш сега, може само да изплашиш единия от двамата ми спътници. Другият сигурно ще те застреля.

— Добре тогава, ще се видим точно след един ден, считано от тази минута — склони Петкан.

— Изобщо ли не те интересува кой е нашата мишена?

— Вече знам това — каза Петкан.

— Я гледай ти!

— Обявил си война на Ибн бен Калид.

— Какво те кара да мислиш така?

— Едва ли при друг случай Перфектния убиец ще се нуждае от моите услуги — отвърна Петкан. — Платиха ли ти, за да го убиеш, или просто искаш да спасиш човешкото момиче?

— И двете. Имаш ли представа къде бих могъл да ги открия?

— Никаква. Не ми е минавало през ум, че някога ще се изправя срещу Ибн бен Калид. Поне докато не те видях. — Петкан помълча малко. — Наистина съм много развълнуван! Не само Перфектния убиец се завърна,