Прераждането на убиеца

— Не чувстваш ли поне малко страх или поне мрачно предчувствие? — втренчи се тя в очите му.

Той се ухили.

— Ако ти не можеш да си отговориш, тогава сериозно сме загазили.

— Не усещам нищо подобно в теб.

— Такава ми е работата. Не ми плащат, за да нервнича и да се страхувам.

— Има разлика между това да контролираш или да се абстрахираш от страха си и изобщо да не чувстваш такъв.

— Изглежда това чувство е съвсем закърняло в мен.

— Ти си много странен човек, Джеферсън Найтхоук.

— Ето така се става легендарен — отвърна шеговито той.

Полуголото момиче завърши своето изпълнение и Найтхоук се протегна през масата към нея.

— Ще ни позволите ли да ви почерпим с едно питие, когато се облечете? — попита той.

— Не пия с посетителите.

— Предполагам, но този тост ще е в чест на Ибн бен Калид — отвърна той с достатъчно висок глас, така че да го чуят и останалите в заведението.

— Сигурно не сте ме разбрали — не пия с посетителите — повтори тя.

— Очаквам всеки момент да заявите и че сте патриот — клъвна я той и тя сърдито се прибра зад кулисите. Найтхоук се обърна към Мелисанда: — Е, какво ще кажеш?

— От нея нищо не може да се очаква — отвърна жената. — Когато спомена името на Ибн бен Калид обаче, на няколко места в залата усетих повишаване на емоционалния градус. А забележката ти за патриотизма у един попадна право в целта.

— На наша страна или против?

— Това не знам — призна тя. — Все пак чета емоциите, а не мислите. Но като се има предвид, че сме на две хиляди светлинни години от най-близкия свят на Олигархията, предполагам все пак е бил на наша страна.

— Нега тогава проверим как точно стоят нещата — предложи Найтхоук и се изправи с чаша в ръка.

— Вдигам тост в чест на Ибн бен Калид — извика високо той.

Нито един от присъстващите не се присъедини към него.

— Банда проклети страхливци — промърмори под нос Найтхоук, изпи до дъно питието си и седна обратно на стола. После погледна Мелисанда и попита тихичко: — Е, има ли някакъв резултат?

— Каквото си пожелаеш — пълна палитра от лоялност и верноподаничество, възмущение, омраза, любов, ненавист, дори страх.

— Към мен ли са насочени или към Ибн бен Калид?

— Нямам представа.

— Това означава, че те или го познават лично или най-малкото поне са чували за него. И също че го обичат, а от мен се страхуват. Може и да е обратното — той се усмихна мрачно. — Май се оказва, че телепатията не е точна наука, а?

— Това ти беше известно и когато ме нае.

— Не исках да те ядосам — побърза да каже той и рязко обходи с поглед залата. — Пък тя се оказва и най-доброто нещо, с което можеш да се занимаваш.

— Моля?!

— Ако сега те ударя с юмрук, ще можеш ли да паднеш, при това да го направиш естествено?

— Не знам, аз не съм актриса.

— Тогава не се тревожи за изпълнението си. И така ще се справим — отсече той.

— Какво си намислил?

— Не мога да чакам цяла нощ някой да се осмели да приближи до нашата маса. Изглежда ние трябва да поемем инициативата.

— И как ще стане това — като ме цапардосаш ли? — попита язвително тя. — Ако ме зашеметиш, няма да успея да разчета чувствата им.

— Обещавам ти, че ще те ударя доста силно — увери я той.

— Ама аз…

Юмрукът му не я остави да довърши. Тя се отърколи от мястото си и падна на пода.

— Стани веднага! — изрева той. — Ставай да видим дали ще посмееш да повториш онова, което каза.

Тя успя да седне, но очите й още гледаха мътно. Той рязко я дръпна да се изправи, повлече я към вратата и я избута на улицата.

— Чакай ме в хотела — прошепна, а после се върна обратно в кръчмата.

— Най-напред ме подлъга, че ще прекараме вълнуваща нощ, а после взе да ми изнася лекция за добродетелите на Касиус Хил — обяви той на висок глас, сядайки на мястото си. — Тоя негодник не може да различи добродетел от грях, ако тя не го удари по носа.

И тези думи обаче останаха като глас в пустиня. Той се изправи рязко на крака.

— Писна ми да стоя тук — изрече високомерно, заклатушка се към вратата и излезе на улицата.

Измина със залитане петдесетина метра, сякаш е мъртво пиян, докато най-накрая дочу глас зад гърба си.

— Ей, приятел, я почакай!

Найтхоук прикри доволната си усмивка, след което се обърна да види кой го вика. Беше един от посетителите в кръчмата, с широки рамене, кръгло бирено коремче, черна брада и сиви очи, които светеха дръзко.

— Нямаше как да пропусна онова, което каза — продължи мъжът.

— Е, и?

— Навремето се бих във войната с боролитите, а командир ми беше Касиус Хил. Той е силен мъж и достоен боец, затова не мога да подмина думите ти по негов адрес току-така.

„Страхотно. В кръчмата сигурно имаше поне петдесетина последователи на Ибн бен Калид, а аз попаднах точно на тоя, дето го мрази и в червата.“

— Значи си късметлия, братко — продума най-накрая Найтхоук. — Само дето аз изобщо не съм искал да те засегна.

— Тогава си вземи думите обратно още сега и колкото се може по-бързо! — отсече мъжът.

— Дадено! Ето — извинявам се!

Вместо да се успокои обаче странникът изглеждаше по-ядосан от всякога.

— Това не е достатъчно!

С крайчеца на окото си Найтхоук забеляза, че около тях започва да се събира тълпа.

„Е, това в края на краищата може да се окаже не толкова неприятно. Ако сега защитя името и честта на Ибн бен Калид, някой от неговите сигурно най-после ще повярва, че съм на негова страна.“

— Съжалявам, но аз бях дотук — продължи рязко Найтхоук. — Повече няма да получиш.

— Тогава смятай, че си си навлякъл малка неприятност — продължи непознатият със зловеща усмивка.

— Малка значи, така ли?

— Имаш ли да кажеш още нещо, преди да съм те попилял на части?

— Да — вървете на майната си двамата с Касиус Хил!

Мъжът изруга гръмко и се хвърли в атака, но Найтхоук вече го очакваше. Той отстъпи крачка встрани, докопа ръката на противника си, изви я силно и стовари цялата си тежест отгоре й. Дочу се звук от счупена кост, ревът на непознатия разцепи въздуха и той се стовари на земята.

След малко нападателят бавно се изправи на крака, поизтупа прахта от дрехите си и втренчи поглед в Найтхоук. Вторият път пристъпи към него много по-бавно и внимателно. И се натъкна на юмрук в лицето, от който се завъртя на пети и отново падна.

— Кой си ти? — успя да промълви най-сетне, попивайки кръвта по лицето си, като този път се приближи към Найтхоук съвсем предпазливо.

— Не помниш ли? Аз съм онзи, когото се канеше да попилееш на части! — отговори Найтхоук.