— До довечера — отсече Бариоки. — Утре ще се заемем с написването на конституцията и възстановяването на планетата.
Ръкоплясканията бяха оглушителни и макар че Бариоки напусна трибуната, за да се срещне със съветниците си, последвалото празненство продължи до късно през нощта.
III
Отломки
ИНТЕРЛЮДИЯ
Подминаваш развалините на болница, от които те лъхва смрадта на овъглена плът, запушваш нос и продължаваш нататък.
И докато крачиш, се питаш: как е възможно нищо да не са научили? Цялата галактика знаеше за Гама Лабу. Как беше възможно язоните, след като веднъж са се отървали от него, да позволят това да се повтори? Къде са били, когато са строили наново камерите за мъчения, а огромните ями пак са се пълнели с трупове?
Те бяха интелигентна раса. Би трябвало да осъзнават какво се е случило, да чувстват същото отвращение към Лабу, което чувстваха всички разумни същества.
Оглеждаш тлеещите развалини и поклащаш глава в недоумение. Нито едно цивилизовано същество не би искало да живее така. Нито едно цивилизовано същество, минало през тоталитарния ад, наложен му от маниак убиец, не би се примирило безропотно с новата тирания. Къде беше опозицията? Нима наистина се е свеждала само до онзи учител и шепата деца?
Ами къртиците? Как са могли да се хванат отново в същия капан? Дори язоните да не са си извадили поука, къртиците би трябвало да разбират какво назрява. Възможно ли е, когато едва си се спасил от смъртта и разрухата, да пренебрегнеш всички инстинкти за самосъхранение, за да живееш още малко на тази планета, колкото и да е хубава, докато не те измъкнат от дома ти посред нощ и не те завлекат в килиите за мъчения или някой общ гроб?
Стар язон седи на прага на разрушен от бомбардировките магазин и те гледа с празни, угаснали очи. Отвръщаш на погледа му и почти се надяваш да ти се усмихне, да махне с ръка, да направи каквото и да било, само да не седи така безучастно и да те гледа, но не можеш да го упрекнеш. Колко ли освободители е посрещал, за да бъде измамен от всичките? И какво ли би го накарало да повярва, че сегашният е по- различен от останалите?
20
— Но защо точно сега? — изрече Картрайт, искрено озадачен. Двамата с Бедоус седяха в един ресторант в Рем. — Когато най-сетне се отървахме от него!
— Никога не съм имала намерение да оставам, Артър — напомни му тя. — Просто досега не ми разрешаваха да си замина.
Картрайт поклати нетърпеливо глава.
— Нямах предвид това. — Той замълча, търсейки най-подходящите думи. — Не разбираш ли? Изрязахме тумора на Фалигор. Планетата пак е здрава. Защо си тръгваш точно сега, когато отново си заслужава да се живее тук?
— Това е само твое мнение.
— Земята е все така плодородна. Климатът си остава най-добрият в цялата галактика. След като Лабу вече го няма, всеки ще ни окаже финансова помощ. Републиката ни помага да възстановим Ромул и Рем, канфоритите ни дават пари да поправим пътищата си, молутеите предложиха да построят нови клиники. Тук пак може да бъде рай.
— Артър, Фалигор никога не е бил рай. В най-добрия случай може да се каже, че вече не е ад. Поне засега.
— Какво искаш да кажеш с това „засега“? С Лабу е свършено. Той се крие някъде на половин галактика оттук. Никога няма да му позволят да се върне.
— Май всички на тази планета сте забравили колко бяхте щастливи, когато Лабу взе властта, но аз помня… И Уилиам Бариоки беше същият тиранин като Лабу. Не виждам причини да мисля, че се е променил.
— Как можеш да ги сравняваш? Спомни си за милионите, избити от Лабу.
— Защото просто беше доста по-дълго на власт.
— Бариоки имаше на разположение години, за да помисли над грешките си. Ти чу изявленията му. Сигурен съм, че вече ще е по-сдържан.
— По-сдържан е, защото цялата галактика го гледа — възрази Бедоус. — След две години ще те питам какво мислиш за него.
— Какъвто ще да е, все ще е по-добър от Лабу.
— По-добър от Лабу звучи точно толкова определено, колкото ако кажеш, че някой е добре, защото не е болен от рак в последна фаза. Само че такава диагноза още не е повод за ликуване.
— А защо досега не спомена нищо за опасенията си спрямо него?
— Защото знаех, че спорът е неизбежен, а ти си най-добрият ми приятел.
— Не можеш ли да помислиш още веднъж? — жално произнесе Картрайт. — Не мога ли някак да те убедя да останеш още няколко месеца, за да видим кой от двамата е правият?
Тя поклати глава.
— Артър, ти се пенсионира, а аз все още трябва да си изкарвам хляба. Задържането ми тук и без това вече ми струва доста пари.
— Мога да ти намеря работа.
— И аз мога да си намеря. Само че не тук… Виж какво, Артър, преди доста години дойдох за пръв път тук по твое поръчение. Това трябваше да трае два-три месеца. Сега се чувствам така, сякаш съм прекарала половината си съзнателен живот на Фалигор. Бях затворничка, видях как приятелите ми изчезват един по един, дори изгубих единия си крак на тази проклета планета. Стига ми толкова!
— Фалигор не е „тази проклета планета“! — възрази Картрайт. — Преминахме през огромни изпитания, но всичко свърши.
— Надявам се да си прав. Но това е твоята планета, не моята. Ти би изтърпял и десет такива като Гама Лабу и пак ще се надяваш нещата да се оправят. Мене не ме свързват с Фалигор такива силни чувства. Имам си свой живот и искам да го живея както намеря за добре.
— Правиш грешка, Сюзън.
Тя вдигна рамене.
— И така да е, аз ще си нося последствията.
Той я изгледа безпомощно.
— Кога тръгва корабът ти?
— Утре сутринта.
— И какво ще правиш?
— Първо ще обясня на кредиторите си защо не съм им се обадила — усмихна се тя. — После ще проверя кои колежи и музеи търсят ентомолог.
— Ще ти трябват ли пари? Имам сметка на Калибан…
Тя отново поклати глава.
— Благодаря ти за предложението, но нямам никакво имущество, с което да ти гарантирам връщането.
— Ще ми се обаждаш ли от време на време?
— Разбира се.
— Утре ще те закарам до космодрума.
— Не е необходимо.
— Може и да е. Оня побъркан Кракана още не е слязъл от планината. Вчера е пратил съобщение, че
