— За това си има причини — каза Картрайт.
— Ще ви бъда благодарен, ако ми ги разясните.
— Сириус V е една от първите планети, колонизирани от човека, когато излязъл в галактиката. Повече от хилядолетие той играе важна роля като производител на космически кораби и в рудодобива. Нещо повече, на Сириус V няма местно население — той е изцяло човешка колония.
— Но някога е имало местно население — отбеляза иронично Боби.
— Това е наистина тъжен момент в нашата история. Ние променихме планетата по свой образец, без да разберем, че обитателите й са разумни. — Картрайт замълча неловко. — Във всеки случай повече от хиляда години цялото население на Сириус V е човешко.
— Значи ли това, че планета, на която местното население преобладава над човешкото, няма шансове да влезе в Републиката? — попита Боби. — Много добре ми е известно, че това далеч не е така.
— Не, разбира се, съвсем не исках да кажа това. В миналото сме правили достатъчно грешки, но сега, с времето, сме ги осъзнали и сме поправили повечето. Някога планетите са били поглъщани от Републиката пряко волята им, но за щастие това време е отминало. Днес, за да стане член на Републиката, всяка планета трябва да проведе гласуване.
— Сигурен съм, че ще убедя народа си да гласува.
— Вашият народ са енкотите, обаче за членството трябва да гласува цялата планета, а повечето от местните жители не могат дори да прочетат бюлетината. Нещо повече, Републиката определено предпочита световете с общопланетно правителство, за да знае с кого си има работа. Тя няма никакво желание да се договаря с ризалите за доставка на хиляди тонове зърно, за да се окаже в един момент, че между тях и траджите е избухнала война и всичките им ниви са опожарени.
— Това са дребни проблеми, които могат да се решат — възрази Боби. — Предлагам да обединим усилията си и да започнем да търсим решението.
— Пак ще повторя, че ние вече ги решаваме, при това с незапомнено темпо.
— Виждате ли? — изрече Боби с усмивка. — Ние вярваме във вас, Артър. — Погледът му се насочи към другия край на поляната. — Извинете ме за момент. Току-що пристигна посланикът на Лодин ХI. Време е да вляза в ролята си на примерен домакин.
С тези думи той стана и тръгна да посрещне новия гост.
— Да… — замислено изрече Картрайт и повтори: — Да-а… Какво ще кажеш за всичко това?
— Имаш предвид намерението му да се покаже примерен домакин пред посланика на лодинитите ли? Той просто се опитва да ти покаже, че има и други възможности. Чувам, че Лодин ХI е на път да се включи в новосъздадения Съюз на световете, организиран от канфоритите.
— Не — нетърпеливо я прекъсна Картрайт. — Въпросът ми е какво мислиш за казаното от него преди това. Той знае, че ще минат десетилетия, преди да приемем Фалигор в Републиката.
— Естествено, че го знае, Артър.
— Тогава за какво е цялата работа?
— Не е ли очевидно? Той вижда, че е време да започне подготовката за членство, и си дава заявката.
— Заявката ли?
Бедоус се усмихна.
— Прекалено дълго се занимаваш с глобални проблеми и теоретични постановки. А тук имаме едно чисто практическо, прагматично положение. Ти самият го каза: преди Фалигор да се присъедини към Републиката, трябва да се създаде общопланетно правителство. В този момент енкотите са единственото племе, способно да управлява Фалигор. След десет-петнадесет години нещата може да се променят, затова той иска да създаде правителството сега.
— Сигурна ли си, че става дума за това? — намръщи се Картрайт.
— Напълно. — Тя замълча и се загледа в Боби, който омагьосваше лодинита и компанията му. — Боби не е глупак, Артър. Ако му предложиш утре да влезе в Републиката, той по всяка вероятност ще откаже. Целта му е просто да сключи най-добрата за народа му сделка.
— Кой народ, енкотите ли?
— Да, той се смята за енкот, а не за фалигорец, а неговото племе в продължение на векове е господствало над планетата. Боби иска просто да е сигурен, че ще остане на върха.
— Какво пък — обади се Картрайт замислено, — прав е. Енкотите наистина са политически най- грамотното племе на планетата… И все пак трябва да ги накараме да започнат да се възприемат като един народ, а не като двайсет-трийсет различни племена.
— Само преди десетина години те все още живееха в колиби, Артър. Помисли си колко време е било нужно на хората да преодолеят националните си различия и да започнат да се възприемат като земяни!
— Само че на нас не е имало кой да ни помогне — възрази Картрайт. — Никакъв пример, който да следваме.
— Е, ти си политикът — вдигна рамене Бедоус. — Аз съм само ентомолог.
— Мислиш, че няма да се получи, така ли?
— Не знам. Ако ми беше казал преди пет години, че ще пием коняк на организирано от язон градинско увеселение, щях да те обявя за луд. Те са необикновена раса.
Картрайт вдигна глава.
— А ето че се връща най-необикновеният от тях.
Император Боби прекоси моравата, ръкувайки се с всички наред, накрая стигна до тяхната маса.
— Е, надявам се, че се забавлявате — изрече той, докато даваше знак да му налеят още едно питие.
— Много, ваше величество — увери го Картрайт. — Тъкмо разисквахме предстоящия мач.
— Така ли? — попита Боби с усмивка, която даваше да се разбере, че не вярва нито дума. — И до какъв извод стигнахте?
— Че вашият боксьор е в по-неизгодна позиция.
— Възможно е — съгласи се Боби. — Всъщност аз никога не съм го виждал да се бие, но съм чувал, че побеждавал всеки, който се изправи насреща му.
— Досега обаче не се е изправял насреща му някой като Уичински.
— А вие съгласна ли сте с него, Сюзън?
— Аз нямам мнение.
— Аха. Значи не сте любителка на бокса.
— Никога не съм успявала да проумея защо трябва двама души да се качат на ринга и да си нанасят удари, докато единият падне в несвяст.
— Това обаче не е въпрос единствено на сила, а по-скоро на умение — отбеляза Боби. — Не винаги побеждава по-силният. Нали казват, че добрият боксьор винаги ще се справи с онзи, който само раздава удари, колкото и да са тежки. Това означава, че умът съвсем не е без значение.
— Ако приемем, че остава нещо от него след първите два удара в главата — сухо отвърна Бедоус.
Боби отметна глава назад и се засмя.
— Вие, хората, имате невероятно чувство за хумор! Чудно ли е тогава, че толкова много ценим компанията ви?
— Нещо смешно ли казах?
— И каква скромност! — продължи Боби. — Сюзън, ако бяхте от нашето племе, щях да ви предложа да се омъжите за мене.
— Благодаря за комплимента, ваше величество, но вие вече имате шест съпруги, а при нас е приета моногамията.
— Хората май казваха в такива случаи, че на хубавото няма насита — заяви Боби и се разсмя гръмко на собственото си остроумие. Той понечи да каже още нещо, но в този миг един язон в униформа вдигна до устните си голям рог от червен бизон и го наду. При звука му събраните гости насядаха по местата си и се възцари тишина.
— Аха! — възкликна Боби. — Зрелището започва!
Пръв на пътечката между масите излезе Били Уичински и се запъти към ринга, кимайки от време на време на познатите си — не повече от четири-пет човека. Неведнъж по време на кариерата му носът и
