всички племена на Каримон.
— Каква полза от обещанията на една жена? Жените не стоят кой знае колко по-високо от дълговратите. Ако един воин има нужда от жена, той си я купува. Те нямат мозък. Стават само да готвят и да раждат деца.
— Те нямат права — натърти Макфарли, — което не значи, че нямат мозък. Вие пропилявате половината от възможностите на вашата раса, като ги държите в такова робско подчинение. — След кратка пауза той продължи: — Моят народ гледа на жените като на равни на мъжа, а нерядко те се оказват дори по-добри.
— Това може и да е вярно за хората, човеко Андрю — отсече Джаланопи, — но не и за тулабетите. Нашите жени не могат да вършат никаква по-сериозна работа от готвенето и тъкането на дрехи.
— Това е, защото мъжете рядко разговарят с тях, а сред тях самите няма нито една, способна да ги научи на нещо повече. Уверявам те, Джаланопи, няма никаква разлика в способностите на новородените тулабетски момичета и момчета, разликата е само в предоставените им възможности.
— Аз съм пронизал с копието си много беснозъби и нощни убийци. Коя тулабетска жена може да направи такова нещо?
— Не знам — вдигна рамене Макфарли. — Нито пък ти някога ще узнаеш на какво са способни те, защото се отнасяш с тях като с дълговрати. — Той замълча за миг. — Освен това…
— Знам… Нямам избор. — Лицевите мускули на тулабета конвулсивно се свиваха и разпускаха, от което по кожата му избиваше мазна течност.
Дълго след като Макфарли си тръгна, Джаланопи остана неподвижен, питайки се дали не е последният крал на тулабетите, който седи под своето дърво. В крайна сметка вродената му самоувереност отново надделя и той започна да крои планове как да надхитри тази жена, която Републиката беше сметнала достойна да бъде възнаградена с неговите хълмове.
II.Блянът на Гарднър
Името и беше Вайълит Гарднър и макар че трудно можеше да бъде наречена чудо невиждано, още с ражането си тя беше нещо твърде специално: единственото дете на баща, който, преди да се установи постоянно в сърцето на Републиката, беше спечелил огромно състояние, разработвайки рудни находища в Граничните светове, и на майка, изпробвала силите си на сцената, в драматургията и поезията, при това с немалък успех на всяко от тези поприща. От детето на Лорънс Гарднър и Белора Айвър се очакваха велики дела и тя правеше всичко според силите си да не излъже очакванията.
Вайълит израсна на Лундквист IV, тиха зелена планета в непосредствена близост до огромния Делурос VIII, който беше на път да се превърне в главно средище на човешката раса. Образованието є беше такова, че дори изключителните є родители не можеха да възразят нищо. Освен това владееше много спортове, макар нито един от тях да не я интересуваше истински. Имаше огненочервена коса и също такъв огнен темперамент и прекарваше немалка част от времето си в усилия да го обуздава или да заглажда последиците от него.
Когато стана на седемнадесет, тя замина за университетската планета Аристотел, откъдето се завърна след седем години с научни степени по литература, металургия (за което беше настоял баща є) и политически науки, но все още без някаква определена представа какво да прави с живота си.
През следващите две години тя диктуваше светския живот на Делурос VIII, Земята и останалите модерни човешки планети. Говореше се, че имала купища любовници, но дори и така да беше, тя проявяваше твърде голяма дискретност и нищо не можеше да се твърди с положителност. Говореше се също, че е била в клиника за лечение на наркомани, но и това не можеше да се докаже с никакви документи. Със сигурност се знаеше, че се е подложила за кратко на психоанализа, за да се научи да контролира емоционалните си изблици. Предполага се, че сеансите са оказали нужното въздействие, защото лечението не се повторило.
После, докато вятърът я вееше от една планета на друга, Вайълит се захващаше с какво ли не, без някога да бъде напълно удовлетворена от живота, който водеше. Тогава се случи нещо. Многото є биографи още спорят какво точно е станало, но във всеки случай нещо я беше накарало пак да се отправи на Аристотел за две години, след което тя се върна с още една диплома — по картография — и с цел в живота.
Човешката експанзия в галактиката винаги беше вървяла отвън навътре, към центъра. Роден в Спиралния ръкав, където звездите не са струпани нблизо, човекът се беше отдалечавал все повече от родната си планета, за да избере накрая за свое главно средище Делурос VIII. Той бавно и методично беше изграждал своята империя, домогвайки се до нови завоевания къде с политически, къде с икономически, а понякога и с военни средства, разпростирайки господството си извън системата на Делурос. Беше си проправил път до центъра на Галактиката, към световете от така наречената Вътрешна граница, после и до галактическата периферия — световете от Външната граница — но по някаква причина, вероятно поради невъобразимия мащаб на предприетите операции, не беше постигнал особен напредък в Спиралния ръкав, от който беше тръгнал.
На двадесет и девет години Вайълит Гарднър реши да промени това.
Беше є се явило видение — ако искате, наречете го блян — как човешката империя се разпростира и върху целия Спирален ръкав. Познаването на картографията є позволяваше да прозре най-лесно осъществимия начин за постигане на целта, защото тази нейна специалност се беше превърнала едва ли не в политическа наука, която се занимаваше не само с карти, а и с чуждите раси, с транспортните връзки и енергийните доставки. Опитът є в политиката и по-точно в междузвездната и междурасовата политика є беше дал необходимото, за да бъде на висота в отношенията си както с човешките, така и с чуждите правителства. Знанията є в областта на минното дело и съветите, за които се обръщаше от време на време към престарелия си и тежкоподвижен, но все още с бистър ум баща, є посочиха начина да осъществи мечтата си, без да зависи материално от когото и да било. А при нейната интелигентност и напористост, която нямаше граници — според някои от биографите ставаше дума за същия този неин необуздан нрав, насочен и ръководен както следва, успешният старт беше едва ли не неизбежен.
И ако до този момент от галактическата история на човека проникването му в други светове се предприемаше от военните и за техните цели, Вайълит Гарднър убеди Републиката да є продаде икономическите права върху седемнадесет звездни системи в Спиралния ръкав и по този начин се превърна в нещо като частен филиал на човешката завоевателска машина. Тя се интересуваше не толкова от военните начинания, колкото от политиката на икономическо подчиняване и контакти. На тридесет и две години мечтата є не беше вече мимолетно видение, а логичен, рационален, добре обоснован трактат от шестстотин седемдесет и две страници, превърнал се едва ли не в библия за подчинените є. В него се обясняваше защо точно тези седемнадесет звездни системи трябва да разширят човешкото влияние в Спиралния ръкав, как и в каква последователност трябва да се проникне във всяка една от тях, каква ще е цената на завоюването и на каква печалба може да се разчита.
Вайълит започна с Пирели и Доксус II, две на пръв поглед незначителни кислородни планети без никакво население, чието единствено предназначение беше да доставят гориво и боеприпаси. После се насочи към Касълстоун — планета, богата на скъпоценни камъни и ядрени материали. Бяха є нужни три години, за да въведе парична икономика сред местните разумните двуутробни. Износът от мините є в Касълстоун беше повече от достатъчен, за да финансира следващите є няколко начинания, но междувременно тя успя да си докара и рак (който се лекуваше), както и някаква много рядка болест на кръвта (по всяка вероятност неизлечима). Реалистка както винаги, тя реши, че Времето е единствената стока, която не е в състояние да купи и продаде и че не може да си позволи да прекара повече от три години на която и да било планета.
Изтънчената жестокост се превърна в нейно главно оръжие — първо на Нарабела, после на Шугармун, кислородния спътник на огромния Борго ХI, и по времето, когато спря вниманието си върху Голдстоун, възнамерявайки да го превърне в основополагащ камък на малката си търговска империя, тя беше подготвена за всякакви непредвидени обрати.
При кацането си там тя завари една примитивна хуманоидна раса, чиито народи непрекъснато воюваха помежду си и нямаха никакво понятие от парична икономика. След като двете срещи с владетелите на най-
