могъщите страни се оказаха безплодни, тя потърси сътрудничеството на Космическия флот и с негова помощ въведе немалко подобрения в бита на жителите. Построи мостове и пътища, внесе торове и хибридни семена, дори докара екип от екзобиолози да осигурят на населението квалифицирана медицинска помощ.
На жителите на Голдстоун не беше нужно много време, за да свикнат с нововъведенията, които правеха суровия им живот по-поносим, а междувременно тя насочи вниманието си към други два свята. После един хубав ден без никакво предупреждение всички хора напуснаха Голдстоун, помощите секнаха, а удобствата, от които местните вече бяха зависими, започнаха да изчезват.
Владетелите на различните държави я издириха — тя беше на тяхно разположение винаги, когато им потрябваше — и я помолиха да им върне онова, което им беше отнето. Вайълит обясни, че подобна благотворителност струва пари, а Републиката е отрязала всички помощи за Спиралния ръкав. И тъй като те нямат парична икономика, очевидно не могат да є дадат парите, нужни за излизането от това затруднение. Тя изпитва най-искрени симпатии към тях, разбира се, но какво би могла да направи?
Последва цял месец на пазарлъци. Голдстоун нямаше нищо против да премине към парична икономика, но на правителствата им липсваше база за данъчно облагане, тъй като населението не получаваше пари. Вайълит изслуша замислено проблема им, след което заяви, че може да се намери решение: ако є отстъпят всички права по разработката на полезни изкопаеми на Голдстоун, тя ще им плаща по десет милиона кредита годишно или десет процента от печалбата си — което се окаже повече като сума. А в случай, че се наемат да є осигурят за начало работна сила от два милиона местни миньори, като броят им постепенно се увеличи до пет милиона, тя ще им плаща заплати по тридесет кредита седмично на работник и малко повече на надзирателите, с което ще създаде база за данъчно облагане. При тези два източника на доходи правителствата биха могли да направят огромен скок, преминавайки към парично стопанство и връщайки си удобствата и придобивките, които до този момент бяха получавали безплатно от Републиката.
Година по-късно мините на Голдстоун работеха денонощно и всеки ден се откриваха нови. Вайълит Гарднър беше толкова богата, колкото не є се беше присънвало и в най-фантастичните є сънища. Само че тя бленуваше не за богатство, а за човешка империя, простираща се от единия до другия край на Спиралния ръкав, и разбираше, че все още є предстои много работа.
И ето, застанала на покрива на неотдавна построената своя административна сграда, тя се взираше в небето към две блещукащи в далечината жълти звезди. Около тях кръжаха две планети — онези, които трябваше да се присъединят към нейната финансова империя. И макар че никога не беше стъпвала на никоя от тях, тя ги познаваше така добре, както познаваше собственото си отразено в огледалото лице — почерняло от слънцето и отслабнало от болестта.
Нямаше да мине много време и те също щяха да я опознаят.
— Покажете Джаланопи на холоекрана — нареди Вайълит Гарднър.
— Изпълнява се… изпълнено! — съобщи компютърът.
Когато изображението се появи, осветлението на тавана автоматично намаля и илюминаторите, гледащи към открития космос, се затъмниха. Вайълит седеше в единия край на дълга хромирана маса, закрепена с магнит към пода на заседателната зала. В другия є край се бяха струпали шестима мъже и три жени.
— Прилича на змия с крайници — отбеляза Вайълит.
— Да, но мисли почти като човек — горчиво подметна Артур Грюнинг. — Ловко старо копеле.
— Да — сухо се съгласи Вайълит, без дори да се опита да скрие презрението си към Грюнинг — той работеше не за нея, а за Републиката, затова моментално беше окачествен като некомпетентен и шпионин. — Доколкото разбирам, успял е блестящо да се справи с вас.
Вайълит достигаше едва метър и шестдесет. Огненочервената є някога коса сега висеше на грозни сиви кичури, а болезненият жълтеникав оттенък на кожата говореше за първите признаци на заболяването на кръвта. Независимо от това всяка нейна проява на гняв и недоволство извикваше ужас у подчинените є.
— Какво можех да направя? — заоправдава се Грюнинг. — Републиката ми връзва ръцете. Нямах пълномощия да предприема каквото и да било, докато „Спирал Арм Дивелъпмънт“ не подпише договора с Републиката за правата и не установи контрол над Каримон. — Той се усмихна. — Бедният дявол представа си няма как стоят нещата.
— Линъс! — обърна се Вайълит към Линъс Ролс, висок слаб мъж с мустаци, който се беше отпуснал небрежно на един стол. Официалният му костюм беше измачкан, а от устните му висеше угаснала цигара. Той работеше с нея вече десет години и единствен в залата не се боеше от нея или поне умееше да скрива страха си.
— Да?
— Разкажи ми за жителите.
— Аз мога да го направя, мадам Гарднър — обади се Грюнинг.
— Предпочитам да го чуя от някой, който е живял с тях няколко месеца, отколкото от човек, изигран още при първата си среща с тях.
— Вече ви обясних… — с раздразнение подхвана Грюнинг.
— Да, да — прекъсна го Вайълит. — Затова не е нужно да го правите отново. Линъс?
— И така — започна Ролс, — ловувах три месеца в северната част на кралството на Джаланопи заедно с Фуентес — точно според инструкциите ви. Дивечът тук е невероятен — имат едно животно, наречено червен хълм, което…
— Животните не ме интересуват, Линъс — прекъсна го тя.
— Извинявайте. — Ролс преглътна и започна пак: — Използвахме няколко от тези змии за оръженосци, готвачи, водачи, разузнавачи и за поддръжка на лагера, с една дума, момчета за всичко, така че познавам някои доста добре. Едно мога да кажа — много са схватливи.
— Наричаш ги змии?
— Фуентес ги нарича така. И знаете ли, те не живеят в колиби или къщи, а се вмъкват пълзешком в тези техни намотани като змия могилки и там спят, а пък ако видите езиците им, направо ще се шашнете. Могат да хванат с език летящо насекомо на трийсетина сантиметра от тях. Гласовете им също са странни — съскащи.
— На вид приличат на хора — забеляза Вайълит.
— Е, аз не бих ги нарекъл хора. Прекарват много време във водата, а и тези техни нелепи къщички… освен това нито един човек не би хапнал това, което ядат тулабетите.
— Разликата изобщо не е толкова голяма — сви рамене тя. — А колко са силни?
— Ами Джаланопи сигурно би могъл за една седмица да вдигне на крак армия от двадесет хиляди души. Колкото до останалите…
— Нямах това предвид — поклати глава Вайълит. — Въпросът ми беше за физическата сила на тези змии.
— Могат да носят доста тежък товар.
— Раменете им изглеждат много тесни и полегати.
Ролс кимна.
— Да, и на мене така ми се струва.
— Добре. Ще им дадем винтовки 975-и калибър.
— Мадам Гарднър, те не могат да се целят с оръжието, което вече сме им давали — заобяснява Ролс. — Никога няма да се научат да стрелят. Да вземем носачите на Фуентес — след като са прекарали години с него, те не разбират, че като натискат спусъка с всичка сила, куршумът няма да полети по-бързо. — Той замълча. — Ще стане така, че ще дадат изстрел, ще пробият огромна дупка в нещо, в което не са се целили, и при отката ще си счупят рамото.
Вайълит го изгледа безизразно.
— Накъде биеш, Линъс?
Той отвърна на погледа є и неочаквано се засмя:
— Никъде не бия, мадам Гарднър. Просто споделям наблюденията си.
— Няма съмнение, че Джаланопи ще поиска от нас оръжие — разсъждаваше тя. — Не виждам причина
