да не им дадем най-мощното, с което разполагаме.
Тя се обърна към друг свой помощник:
— Мистър Лохмайер, предполагам, че сте получили доклада на геодезистите?
Спретнатият сивокос мъж се изправи.
— Да, мадам Гарднър. Огромни залежи от злато, известно количество платина, много богати медни находища, някои редки камъни… Още не сме открили диаманти, но сме сигурни, че ги има.
— А радиоктивни материали?
— Възможно е на северната тулабетска граница, отвъд планинската верига, да има известно количество уран. Още не сме имали възможност да проучим изцяло местността, но геоложките условия са налице.
— Колко време ще е нужно, докато планетата започне сама да плаща за себе си?
Лохмайер сбърчи чело, обмисляйки различните фактори.
— Не виждам възможност за печалба в близките пет години, мадам Гарднър. Тук трябва да започнем от нулата: няма индустрия, няма търговия, няма космодрум, няма нито жилища, нито елементарни удобства за хората, които ще контролират процеса. Всичко това трябва да се построи или да се достави отвън. В тези планини и водата не достига. Ще се наложи да намерим водоизточник и да го уловим. Но всичко това може да стане при положение, че не срещнем проблеми с организирането на работната сила. — Той поклати глава. — Не, не виждам възможност за някаква сериозна печалба в близко бъдеще, а може дори да се окаже, че прогнозите ми са прекалено оптимистични.
— Този срок никак не е малък, мистър Лохмайер — изрече Вайълит.
— Наистина не виждам как бихме могли да го съкратим, като се имат предвид тукашните условия — отвърна Лохмайер.
— Вие си имате свои срокове, а аз мои — заяви Вайълит, която криеше истината за заболяването си. Макар и да не представляваше непосредствена опасност за живота є, то не можеше да бъде излекувано и с всяка изминала година щеше да подкопава силите є и да я прави все по-малко способна да издържи на лудешкото темпо, с което беше живяла досега. — За мене покоряването на Спиралния ръкав от човека е станало професия и съдба и аз не мога да позволя всяка планета да ни отнема по пет години, докато започне да ни носи печалба.
— С радост ще се вслушам във всяко ваше предложение, как Каримон би могъл да стане платежоспособен в по-кратък срок — съгласи се Лохмайер.
— Много просто — обясни Вайълит. — Ще го отворим за колонизация — ще позволим достъпа не само на фермери, но и на миньори. Ще доставим наше оборудване и ще приемем наши хора на работа, освен това ще дадем възможност на всеки желаещ да придобие свой участък срещу известен процент от печалбата си.
— Какъв процент? — обади се Ролс заинтригуван.
— Да речем, половината.
— Петдесет процента?
— Точно така.
— Интересно, колко ли рудокопачи ще купите по този начин? — изсмя се Ролс.
— Всички, които имат желание да се включат в рудодобива — отговори Вайълит. — В противен случай ние сами ще разработим всички находища на планетата. Ще ни трябва повече време, затова пък забавянето ще ни направи по-богати. — Тя помълча. — Струва ми се, че можете да разчитате на доста желаещи. Освен това без съмнение ще трябват и фермери, тъй като миньорите ще имат нужда от храна.
— Ние стигнахме до заключението, че ще е най-добре да дадем на фермерите Беламин — намеси се Грюнинг. — На пръв поглед тя е близнак на Каримон, но единствените рудни залежи, които притежава в прилични количества, са от мед и желязо. На галактическия пазар се търси мед, така че можем да преотстъпим концесията на правителството на планетата срещу правото да използваме северния континент за земеделски работи. Той е почти необитаем, а изследванията на климата и почвата показват отлични условия за земеделие.
Вайълит поклати глава.
— Вие не познавате местните раси, мистър Грюнинг. Те нямат парична икономика и не умеят да използват металите… но умеят да ценят земята. Ще започнем да добиваме мед на Беламин и ще отворим магазини за нашите работници. Както на всички останали планети, контролирани от „Спирал Арм Дивелъпмънт“, в тях няма да се допуска стокова размяна. Щом местните разберат, че в разработката на рудните залежи има пари, те ще си поискат обратно мините. Ние ще им дадем някои от тях срещу аграрни концесии и ще открием работни места за тях в онези, които ще останат под наш контрол. — Тук тя направи презрителна гримаса. — Никак не се учудвам, че на Републиката є се е налагало да воюва толкова често. Би трябвало да познавате по-добре онези, които възнамерявате да покорите, мистър Грюнинг.
— И вие не сте избегнали някои стълкновения, мадам Гарднър — опита да се защити Грюнинг.
— Така е — съгласи се тя. — Но никога не съм започвала с това. Не и преди да сме готови и преди голяма част от местното население да е научила достатъчно, за да застане на наша страна. Не бива да пилеете човешки ресурс във война с чужди раси, когато можете да накарате други чужденци да се бият вместо вас. — Тя го изгледа хладно. — И не е нормално да опустошите цяла планета така, че да я направите икономически безполезна за Републиката. В противен случай ще получите още един ненужен свят, прибавен към всички останали, вместо действащи в съгласие колелца в огромната човешка машина.
Грюнинг се размърда неспокойно на стола си.
— Моментът не е най-подходящ за политически спорове.
Ролс високо се изсмя.
— На кораба на мадам Гарднър няма неподходящ момент за каквото и да било, което на нея є харесва.
Вайълит се обърна към него.
— Благодаря, Линъс, но мистър Грюнинг е напълно прав. Нашата задача е да решим какво да предприемем по отношение на Беламин и най-вече на Каримон.
Обсъждаха този въпрос още час. Появи се пилотът и съобщи, че са влезли в орбита около Каримон и всеки момент ще кацнат.
— Къде ще се срещнете с Джаланопи — в неговото село или предпочитате той да дойде тук? — попита Ролс.
— Ние действаме от позиция на силата — отвърна Вайълит, разглеждайки отново изображението на Джаланопи. — Да му оставим малко достойнство в очите на племето и да идем ние.
Ролс кимна и се зае да организира кацането.
Корабът се приземи на около три мили от селото на Джаланопи и няколко минути по-късно три сухопътни коли, в които се бяха разположили Вайълит Гарднър и придружителите є, се отправиха към дървото на Джаланопи.
— Много хубава планета — отбеляза Вайълит.
— Да си кажа честно, с удоволствие бих останал в гората с Фуентес още три-четири месеца — усмихна се в отговор Ролс. — Прекрасен свят. Съвършени пейзажи и невероятен едър дивеч.
— Струва ми се, че видях някакъв огромен водопад, докато излизахме от орбитата — забеляза Вайълит. — Видя ми се близо четири мили широк, макар че бих могла и да греша.
— Да, знам го. Разположен е на река Каримона и е наистина страховита гледка. Казват, че можел да се чуе от двадесет мили разстояние.
— Има ли име? — поинтересува се Вайълит.
— Местните го наричат Доратуле.
— Звучно име, навява някои представи… И какво означава?
— Гръмлива мъгла.
Тя сбърчи нос.
— Този свят ще бъде човешки. Водопадът трябва да има човешко име.
— Сещате ли се за нещо?
Тя се замисли.
— Случвало ли се е Джони Рамзи да ловува на Каримон, след като си подаде оставката като секретар на
