Републиката?
— Не — отговори Ролс. — Струва ми се, че се е ограничил само с Пепони и още една-две планети, всичките близо до центъра на галактиката.
— Добре — отсече Вайълит. — Да го наречем водопада Рамзи. По този начин ще отдадем заслуженото на един добър политик, пък и кой знае? Може да чуе за това и да дойде тук на сафари, което да опише в мемоарите си. Малко реклама от този род няма да ни навреди.
— Тъкмо смятах да ви кажа две думи по този повод.
— По повод на Джони Рамзи?
Той поклати глава:
— По повод на лова.
Вайълит се усмихна.
— Мистър Фуентес май вече си има запалени последователи.
— Вие никога не сте виждали дивеч като този, мадам Гарднър — възкликна Ролс, опитвайки се да сдържи ентусиазма си. — Червени хълмове, високи над шест метра, хищници от рода на беснозъбите и нощните убийци, чудовища като рогатите дяволи — това е направо рай за ловеца! — Той млъкна притеснен. — Та си мислех… сигурно можете да минете без мене като ръководител на концесията и…
— И?
— Трябва ми някоя и друга година, за да организирам ловна индустрия на планетата. Докато бях с Фуентес, си прекарах много приятно времето. Струва ми се, че една верига от ловни домове и лагери, със съответната реклама в Републиката, скоро би възвърнала средствата, които ще вложите.
Тя се замисли.
— Идеята ти може да се окаже добра, Линъс. Така ще попаднем на страниците на някои популярни списания. Ще се появи нужда от хотели и всички останали дейности, свързани с ловната индустрия. Нищо чудно дори построяването на втори космодрум да се окаже доста рентабилно. Колко дълго ще издържи дивечът?
— Извинете, не ви разбрах?
— Колко време ще мине, преди да го избиете всичкия или да остане толкова малко, че да ни се наложи да правим паркове и да продаваме климата и панорамата?
— Няма никакви проблеми, мадам Гарднър — заяви самоуверено Ролс. — Дивеч ще има винаги.
Той посочи три същества, наподобяващи газели, които пасяха на около три мили от тях, без да обръщат внимание на колите.
— Виждате ли тези бързоноги скокливци? Когато бях с Фуентес, видях толкова голямо стадо, че му трябваше цял ден да ни подмине.
— Нищо не е вечно, Линъс. Била съм на много планети като тази. За по-малко от половин век на мястото на човешките островчета сред морето от диви животни се появяват изолирани островчета от защитени животни сред човешкото море.
— Тук това не може да се случи — отсече той. — Вие дори не можете да си представите невероятните количества диви животни в тези равнини.
— Това се случва навсякъде — повтори тя. — Запомни го, за да не ни дойде изневиделица.
— Ще го запомня — увери я искрено Линъс. — Иска ми се лично да поема работата, след като приключим с организирането на рудодобива.
— Предполагам, че ще искаш дял?
— Аз ще си го заслужа.
Тя кимна.
— Добре. Сега доволен ли си, Линъс?
— Да, мадам Гарднър.
— Тогава може би ще се съсредоточиш върху предстоящата среща с Джаланопи. Струва ми се, че пристигаме.
Трите автомобила спряха на двайсет-трийсет метра от дървото, което бяха видели още пет мили преди това. Кралят, увенчан с короната, седеше на спираловидния си трон, заобиколен от Паратока и останалите си съветници. Андрю Макфарли беше застанал от лявата му страна, на три-четири метра от него.
Вайълит почака да є отворят вратата и слезе. Тя се запъти към Джаланопи, с по един телохранител от двете си страни, а останалите я последваха. Вайълит спря на около пет метра от него.
Макфарли пристъпи напред.
— Добро утро, мадам Гарднър — приветства я той. — Аз съм преподобният Андрю Макфарли. Джаланопи ме помоли да му бъда преводач.
— Радвам се да се запозная с вас, преподобни — протегна ръка Вайълит. — От колко време сте на Каримон?
— От близо две години — отговори той.
— И как ви се струват климатът и жителите на планетата?
— Намирам ги възхитителни.
Тя се усмихна.
— Като че ли долавям нотка на пристрастие, преподобни отче Макфарли?
— Знам как смятате да постъпите с тази планета — отговори той. — Виждал съм го и преди и никак не ми се нрави.
— Преподобни Макфарли, ако не се смята намерението ми да избавя вашия приятел Джаланопи от глупостта и да се заема с концесията по рудодобива, дори аз не знам какво възнамерявам да правя с тази планета.
— А защо просто не ги оставите на мира? — попита той.
Тя вдигна вежда.
— Вие защо не го направите?
— Аз им нося Божието слово. Не ги тъпча и не ограбвам планетата им.
— А само мозъците им — подметна Вайълит. — Вие ще им втълпите чувство за вина и срам. Аз им предлагам далеч по-реална изгода — да се приобщят към човешката цивилизация. Ще мине време и ще разберем кой от нас им е навредил повече.
Макфарли понечи да каже още нещо, но после явно размисли и се отказа. Вайълит се обърна към Джаланопи:
— Кралю Джаланопи — тя прикри очи от един внезапен порив на вятъра, донесъл облак фина червеникава прах, — аз съм Вайълит Гарднър и представлявам компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“. Щастлива съм, че имам възможността да се запозная с вас.
— Радвам се да се запознаем, човеко Вайълит — изрече Джаланопи, след като изслуша превода. — Добре дошла в Мастабони.
Вайълит се обърна към Макфарли.
— Какво е това Мастабони?
— Името на селото — обясни Макфарли.
— Какво означава то?
— Лобно място. Тук са изклани хората на дядо му.
Тя предпочете да не обсъжда повече въпроса и се обърна отново към Джаланопи:
— Разбира се, вие знаете защо сме тук.
— Да, човеко Вайълит. Знам защо сте дошли. Донесохте ли оръжие?
— Донесох оръжие. И още нещо.
— Още нещо? — повтори Джаланопи. — Не съм искал нищо освен оръжие.
— Това е приятелски подарък.
— И какъв е този подарък? — запита той недоверчиво, стрелкайки език да хване някакво заблудено насекомо.
— Ние искаме да бъдем ваши приятели — отговори Вайълит. — Приятелите никога няма да позволят техните приятели да страдат без нужда. Ето защо не само докарах петстотин оръжия за вашите воини, но и наредих на компанията да прехвърли на Каримон пет хиляди души от собствените си сили за сигурност. Вашите врагове са и наши врагове и ние ще воюваме редом с вас, докато ги победим.
