— То е същото. Вие сте под мое командване.
— И аз така разбирам положението, сър — съгласи се Майкълс.
— Тогава ви заповядвам да нападнете фаните.
— Слушам, сър! — Майкълс огледа пустата савана. — А къде са те, сър?
— Те са на северозапад!
Майкълс постави ръка над очите си и погледна на северозапад.
— Нищо не виждам, сър!
— На двеста мили оттук.
— Боя се, че ще ми трябват по-точни данни за местоположението им, сър — заяви Майкълс. — Двеста мили северозападно — това звучи доста неопределено. На практика то включва стотици квадратни мили, сър.
— Отказваш ли да изпълниш заповедта ми, човеко Честър?
— В никакъв случай, сър. Ако ми посочите точното местоположение на врага, аз с радост ще поведа хората си срещу него.
— Вие имате машини, които могат да го засекат.
— Тъй вярно, сър. В този момент те са под ваше командване. Ако пожелаете да се запознаете с тях, сър, и по този начин да определите местоположението на противника, атаката може да започне незабавно.
— Аз не разбирам от машини, а човекът Андрю може да си служи с радиостанция, но казва, че не разполага с нужните кодове.
— Да, тук възниква малък проблем, сър.
— Заповядвам ви да му дадете кодовете.
— Така ще нарушим мерките за сигурност, сър. Преподобният Макфарли не е нито тулабет, нито член на нашите сили. Аз с радост бих дал кодовете лично на вас, сър. Те са доста сложни, но след като веднъж ги прочетете… Предполагам, че можете да четете и да пишете, сър? Тогава не бих имал никакво законно право да ви попреча да ги споделите с когото пожелаете, в това число и с преподобния Макфарли.
Джаланопи изслуша превода на Макфарли и изгледа втренчено Ролс и Майкълс с оранжевите си котешки очи. Лицевите му мускули се раздвижиха и по кожата му изби бистър секрет. Той се обърна и си тръгна, следван от Макфарли.
— Какво щяхте да направите, ако можеше да чете и да пише? — полюбопитства Ролс.
Майкълс се ухили.
— Дори да можеше да чете и да пише, той говори само на змийския си език и не знае нашия.
— Е, добре, приятен обяд и поставете хората си в готовност — усмихна се в отговор Ролс. — Имам чувството, че нашият зеленокож приятел изпитва това, което ние, търговците, наричаме „мъчителна преоценка“.
— Да, сър — отговори Майкълс, рязко отдавайки чест, и се запъти към походната столова.
Двадесет минути по-късно Джаланопи предаде командването на Колоната на Линъс Ролс, който незабавно прехвърли всички операции на Честър Майкълс и помощниците му.
Ролс се върна в Мастабони с Джаланопи и Макфарли и оттам поддържаше постоянна връзка както със северното, така и с южното звено на Колоната. На Силите за сигурност бяха нужни точно четири дни, за да се справят с рако, а два дни по-късно капитулираха и фаните. Единадесет хиляди местни жители бяха убити, ранените бяха двойно повече. От хората загинаха само четирима, като трима бяха покосени от заблудени куршуми, изстреляни от скорострелните карабини на тулабетите.
На около петдесет мили от Мастабони Колоната се прегрупира и остана там още месец, докато Ролс не се увери, че броженията сред враговете на Джаланопи са свършили. Тогава Силите за сигурност се върнаха на Голдстоун и част от „обслужващия персонал“ се пръсна из различните светове. Повечето — над двадесет хиляди души — предпочетоха да останат на Каримон: да регистрират рудодобивни участъци, да разработват огромни ферми в обширните равнини източно и западно от Мастабони, да захванат дребен бизнес или просто да си губят времето в лов на диви животни, с каквито гъмжаха саваните и хълмовете на планетата.
Вайълит Гарднър се върна месец и половина след войната от съседния Беламин с договор, грижливо прибран в сейфа є на Голдстоун.
— Как вървят работите? — запита тя дошлия да я посрещне Ролс веднага щом излезе от кораба си.
— Горе-долу по план — отвърна той. — Лошите змии са усмирени, а добрите започват да добиват някаква представа какво могат да си купят с кредитите. Мисля, че до две години вече няма да ни се налага и да внасяме храна — кандидатите за фермери от Колоната са повече, отколкото разчитах. Може би дори след четири-пет години ще сме в състояние да изнасяме зърно.
— Добре! — похвали го Вайълит. — Пирели, Доксус II и Касълстоун винаги ще имат нужда от зърно. Там не расте нищо освен камъни. — Тя направи пауза. — А как приема всичко това нашият приятел Джаланопи?
— Струва ми се, че свиква. В края на краищата той е крал на всичко, което се намира в полезрението му — стига да не гледа в посока на хората — усмихна се Ролс. — А как се развиха нещата на Беламин?
— Не се мина без малко клане, съжалявам, че трябва да го кажа. Важното е, че всичко си дойде на мястото. Е, планетата не е кой знае какво — безкрайни поля, пълни с животни и диваци, които чакат да дойде човекът и да ги култивира. От красотата на Каримон там няма и помен.
— Но вие сте била тук само няколко часа — учуди се Ролс.
— Не е така, Линъс — възрази тя. — Всъщност бях тук миналия месец. Прекарах една седмица в кръстосване на тулабетското царство, съпровождана от вашия приятел мистър Фуентес, който ми беше вместо екскурзовод.
— Не знаех — изненада се Ролс.
— Не е било нужно. Аз често си правя такива излети из моите светове извън разписанието. — Тя се замисли за миг. — Със заплащането на Силите за сигурност, наемането на минно оборудване и откупването на правата по рудодобива от Републиката Каримон вече ми струва повече от два милиарда кредита. Трябваше да видя какво съм купила с парите си.
— И какво?
— Както казах, това е един прекрасен свят. Умерен климат, притегляне, малко по-слабо от галактическия стандарт, чудесни планини и реки, неограничен запас от евтина работна ръка. На Каримон човек може да живее като цар, Линъс. Освен това е много удачно разположен — по средата между Голдстоун и Земята. Можем да направим много повече от обикновеното разграбване на рудното богатство на планетата. Бихме могли да заселим и оживим цялата планета.
— Вие май наистина сте впечатлена? — попита Ролс развеселен.
— И други ще бъдат не по-малко впечатлени — заяви уверено тя.
— Най-напред ще трябва да ги убедите да дойдат и да видят всичко с очите си. Как предлагате да стане това?
— Знаете ли онази река, на която са водопадите Рамзи?
— Да, Каримона.
— Фуентес и аз тръгнахме по течението над водопадите и изминахме почти шестстотин мили. Накрая стигнахме до прекрасна долина, около петнадесет мили в диаметър, заобиколена от три страни с хълмове, топла през деня и прохладна нощем. Реката тече точно през нея.
— И какво?
Тя се усмихна.
— Там ще построя града си.
— Ще построите града си? — изуми се той.
Вайълит кимна.
— Проектът вече е готов. В него ще има всичко за привличане на колонистите, които са ни нужни — модерна болница, театър, опера, та дори и спортен стадион. Тази земя е на фаните, които едва ли ще протестират, защото ще им дадем работа и ще плащаме на вождовете им с някакво оръжие, което не функционира твърде добре.
— Наистина ли възнамерявате да строите град?
