— Опитвам се да ги превърна в нещо, което би трябвало да станат един ден и без нашата намеса. И да им спестя безчет поколения, тънещи в невежество, страдания и болести. — Вайълит направи нова пауза. — Ще ги превърна в раса, радваща се на нормална продължителност на живота. Преди да дойдем тук, на цялата планета нямаше нито едно колело, а аз ще ги науча да използват инструменти, за да не им се налага да вършат работата, срещу която така решително възразявате. Те не познават енергията — електрическа, слънчева, ядрена и каквато и да било друга. Аз ще построя язовири и енергийни станции, та и най- отдалеченото село да бъде осветено през нощта. — Тя се вгледа в него над бюрото си. — И щом веднъж направя всичко това, тогава вие може би с по-голям успех ще ги убедите, че си струва да се почита нашият Бог.
— Никак не съм сигурен, че ние с вас почитаме един и същ бог.
— Мога да го преживея, щом на вас не ви пречи.
— Но дали те могат?
— Знам нещичко за тях. Когато дойдохте тук, Каримон не беше райско местенце, нали? И не заварихте невинни младенци, живеещи в мир и любов? Те воюват, те убиват и измъчват враговете си, те се кланят на куп божества. Това не е компания от Адамовци и Еви, които само чакат да си заминем, за да заживеят отново в мир и любов. — Тя замълча и го изгледа. — Тяхното общество се е развивало бавно, но с всеки изминал ден все повече се е приближавало към онова, което ние наричаме цивилизация. Аз само ускорявам процеса, нищо повече.
— Като ограбвате природните им богатства и си присвоявате земята им? — попита Макфарли.
— Никой никого не ограбва, преподобни Макфарли — спокойно отговори Вайълит. — Ние сме платили на тяхното правителство за правото да открием тук мини и не сме посегнали върху обработваема земя.
— Независимо от всичко тази земя е тяхна! А колкото до заплащането на тяхното правителство — вие използвахте един безкрайно наивен и простодушен вожд и му платихте нищожна сума, за да ви позволи да печелите от земята му милиарди кредити.
— Сключили сме договор, преподобни Макфарли. Щом смятате, че той е непочтен, защо не изтъкнахте възраженията си пред Джаланопи?
— Той нямаше избор и вие го знаете! — избухна Макфарли. — Ако не го беше подписал, фаните и рако щяха да опустошат страната му и вие щяхте да направите сделката си с тях.
— Тогава сте съгласен с мене, че за него беше по-добре да сключи договора?
— Щеше да е още по-добре, ако никога не бяхте кацали на Каримон.
— Съмнявам се. Нищо чудно, ако след година или две той станеше жертва на неприятелите си или на някой от приближените си. А дори и да оцелееше, щеше да прекара остатъка от живота си, седнал под своето нелепо дърво, увит в одеяло и издавайки заповеди, които важат в радиус от пет мили. Аз го направих най-богатата и могъща змия на планетата и докато спазва условията на договора, той ще си остане такъв.
Макфарли едва се сдържаше.
— На всичко имате отговор, нали?
— Не, преподобни Макфарли. Единствено Бог има отговор на всичко. А аз имам само своя блян, който смятам да осъществя.
— Независимо на каква цена!
— Очаквам и печалба.
— Не разбирате за какво говоря, нали?
— Знам много добре за какво става дума. Да не мислите, че сте първият човек, обърнал гръб на собствената си раса, който се опитва да ми попречи? С времето повечето от тях стигат до прозрението, че това, което правя, е добро както за хората, така и за чужденците.
— Добре, но има един човек, който никога няма да се съгласи с вашите похвати — твърдо заяви той.
— Вие без съмнение предпочитате да видите Каримон като сателит на канфорийската империя.
— Предпочитам Каримон да не бъде експлоатиран от никого — нито от канфорийци, нито от хора.
— Някой от тях трябва да го прави.
— Не разбирам защо — упорстваше той.
— Тогава сте глупак. — Вайълит се изправи. — И вече изгубих достатъчно време да слушам глупостите ви. Разговорът е приключен.
— Няма ли да обмислите още веднъж решението си?
— Ако някой от вашето паство — да допуснем, че някога ще имате такова — внезапно падне и умре, обхванат от религиозен екстаз, вие няма да се опитвате да спрете Божия промисъл, нали така? Е, и аз няма да се опитвам да се меся в човешките дела.
— Това още не е последната ми дума — обеща Макфарли.
— Убедена съм — отвърна Вайълит. — Но може би, преди да седнем да говорим отново, вие ще се погледнете в огледалото. Вие сте човек, преподобни Макфарли, колкото и да не ви се иска. Змиите може да ви допускат до себе си, но вие никога няма да бъдете един от тях. Нито видът, нито мислите ви са като техните, не споделяте техните ценности и дори божествата им. Какво ще постигнете, отричайки се от човешкото у себе си? Промените вече настъпват на Каримон, независимо дали ги желаете. Той ще се превърне в модерна планета, в действащ член на Републиката. Можете да направите прехода от диващината към цивилизацията по-лесен или да го затрудните, но не сте в състояние да го спрете. — Тя замълча и още веднъж го изгледа внимателно. — Иска ми се да си помислите върху тези неща, преди да се е състоял следващият ни разговор.
С едно махване на ръката Вайълит го отпрати и се върна към компютъра си. След обяда се получиха уверенията на инженерите, че срутената мина може да бъде отворена още на следващата сутрин, и тя отлетя с частния си самолет за Атина, където я чакаше единствената оборудвана стая в болницата, готова за ежемесечното є кръвопреливане.
Вайълит се носеше над пода във въздушното си легло. Една тръбичка отвеждаше кръвта є до пулверизатор, друга вливаше във вените є свеж запас от животоподдържащата течност. Тя не преставаше да се изумява, че медицинската наука е успяла да запази живота и работоспособността є толкова дълго, и в същото време се чудеше какви ли са тези демони в нея, способни така да омърсят прясната кръв, че само след месец тя да бъде безполезна и болна като онази, която сега изтичаше от вените є. Макфарли сигурно би нарекъл това проклятие на честолюбието, мина є през ума. Вайълит предпочиташе да го възприема като цена на величието. От време на време си задаваше въпроса кого от двамата ще оправдае времето и дали сегашното є състояние не се дължи на безразличието на Бога в една равнодушна вселена.
Тя всеки път се изненадваше, излизайки от кръвопреливането по-скоро изтощена, отколкото бодра и енергична, въпреки свежия запас от кръв. Затова сега предпочете да се възстанови на спокойствие в малката си вила с изглед към водопадите Рамзи, която беше построила с такава цел.
Вайълит пристигна късно следобед и прекара оставащите няколко слънчеви часа, бродейки из околността, придружена от тримата си телохранители, после се върна във вилата, където личният є готвач вече беше приготвил вечерята. По-късно седна на високата веранда пред входната врата, окъпана от лъчите на двете луни на Каримон, и започна да наблюдава огромните червени хълмове, величествените витороги и пъргавите бързоноги скокливци, спускащи се към Каримона на водопой. Въздухът беше прохладен, чист и свеж и за няколко прекрасни мига тя се почувства единственият човек на планетата.
Вайълит прекара два дни и две нощи на водопадите, възвръщайки изчерпаната си енергия. Смяташе да остане там още една седмица и сетне да се върне в Атина.
Тогава се получи съобщение от Ролс, което бързо я върна към действителността.
— Стачка ли? — повтори Вайълит. — Знаят ли поне какво е това стачка?
Холографското изображение на Ролс витаеше над компютъра є — по-скоро с раздразнен, отколкото с разтревожен вид.
— Вече знаят — промърмори той с кисела гримаса. — Имам чувството, че един известен нам джентълмен в расо им е преподал кратък курс по трудови правоотношения.
— Този човек май започва да ни носи повече неприятности, отколкото полза — зловещо произнесе тя. — Поставете го под домашен арест и не го пускайте да излиза от къщи, докато не оправим
