— Смятам следващата седмица да започна разчистването на терена за първата сграда.
— И каква ще бъде тя? — поинтересува се Ролс.
— От дълго време вече живея в кабинети и космически кораби, Линъс — отговори тя. — Аз остарявам, губя инерция. Време е вече да се установя на постоянно местожителство. След като построя резиденцията си и є придам завършен вид, ще издигна около нея град, а когато приключа и с това, ще застроя цялата планета около него.
— Ще го повярвам, когато го видя — усмихна се невярващо Ролс. — Колкото до мен, готов съм да прекарам целия си живот тук, само веднъж да уредим нещата с ловната концесия. Но вие… трудно ми е да си представя, че ще се спрете на едно място след всичките тези години.
— Аз умирам, Линъс. Е, не веднага и не много болезнено… Но не е далеч денят, когато вече няма да имам сила да летя все така от планета на планета, преследвайки интересите си. Имам нужда от свят, който да превърна в свой щаб.
— А защо не Голдстоун? Истинската работа се върши там. А от докладите разбирам, че тази планета тук никога няма да произведе метали и скъпоценни камъни в количествата, които произвежда той.
— Аз вече опитомих Голдстоун — отвърна тя. — И научих много от него.
— И сега искате да опитомите още един свят?
Тя кимна.
— Само че този път искам да го направя съвършен.
Атина нямаше вид на типичен колониален град. Вайълит Гарднър беше избрала добре името и беше наела също така добри архитекти. Градът ся-
каш покълна от високите треви в долината и бързо се разрасна около сърцевината — бял, изящен и девствено чист.
Първият проблем бяха животните. Огромните червени хълмове, високи по пет-шест метра и достигащи тегло до дванадесет тона, използваха долината като миграционен път. Вайълит предложи на Фуентес награда за всяко убито животно, но той беше ловец, а не убиец, затова тя трябваше да повика екип от дванадесет души да отърват долината от тази напаст.
Червените хълмове, въпреки огромните си размери, не представляваха сериозна заплаха за хората. Те бяха тревопасни стадни животни, кротки и доверчиви дори когато ги изтребваха поголовно, и само след месец около седем хиляди от тях бяха избити, а останалите напуснаха долината завинаги.
Хищниците представляваха по-сериозна опасност. Беснозъбът — огромно, подобно на котка същество, тежащо около триста килограма, можеше да пробяга половин миля с невероятна скорост и не се боеше абсолютно от нищо. Вечер се появяваха нощните убийци — същества, които се чувстваха еднакво добре и на земята, и по дърветата. Те имаха огромни многофасетъчни очи, които виждаха както по здрач, така и на разсъмване, и рядко издаваха близостта си, докато не се нахвърлеха върху злощастната си жертва. Още през първите три месеца от строителството на града Вайълит изгуби целия си екип по вина на беснозъбите и нощните убийци. Беснозъбите бяха особено опасни. Те си бяха изработили навика да се прокрадват около строителните площадки и да чакат закуската — някой човешки екземпляр — да им дойде на крак. Тя беше на път да поиска нов екип, когато Фуентес, неспособен да отмине предизвикателството, пристигна и остана цял месец, изтребвайки всички беснозъби и нощни убийци в околността, увеличавайки още повече славата си на най-добър ловец на своето време.
Зъбатият плувец и водният кон също създаваха сериозни проблеми на жените фани, които упорито продължаваха да се потапят във водата до кръста, докато се наслаждаваха на ритуалните си бани или черпеха вода за домакинствата си. Не минаваше и седмица, без някое от тези влечуги — зъбатите плувци, да се прокрадне и отвлече жена или дете и рядко се случваше огромният, необуздан воден кон да не нападне канутата на туземците повече от четиридесет и осем часа. Ала хората бяха достатъчно умни да стоят далеч от водата и жертви ставаха само фаните, затова Вайълит нареди да се спре избиването на животните и позволи на амфибиите да се радват на живота. Тя така и не разбра, че построяването на нейния град точно насред пътя на ежегодната миграция на кафявите лосове ще намали броя на минаващото през долината стадо от над един милион глави на някакви си пет хиляди за по-малко от десет години, но дори и да знаеше, разликата нямаше да бъде голяма. Атина се беше превърнала в нейна страст и докато строителството є не завърши, всички останали съображения минаваха на заден план.
Едновременно с Атина тя издигна на около две мили по-нататък, в подножието на хълмовете, Талами — туземски квартал, наречен на името на селото, съществувало на същото място. Тя беше изравнила със земята старото Талами, за да издигне за фаните нов град от четвъртити постройки, подредени в правилни редици, всяка от които разполагаше със собствена канализация и енергийно захранване.
Месец по-късно Вайълит ги събори, защото никой от фаните не искаше да живее в тях — те предпочитаха змиевидните си къщички и землянки. Архитектите є ги изучаваха и се опитваха да ги възпроизведат, но така и не успяха да построят жилище, в което местните биха се съгласили да живеят. В крайна сметка тя просто махна с ръка, а в това време край Атина израсна едно ново Талами, което приличаше като две капки вода на някогашното.
Три дни преди да завърши строителството на четирикорпусния централен градски масив, Вайълит получи вест за първата миньорска злополука. Седемнадесет тулабети бяха погребани живи на шестдесет- седемдесет метра под земята при срутването на една от стените на забоя. Докато се доберат до тях, онези, които не бяха премазани, умряха от задушаване.
Тя отлетя за Мастабони с частния си самолет и се приземи на новопостроената писта, където я чакаше Линъс Ролс.
— Къде стана провал? — попита тя, докато Ролс я придружаваше до близкия сухопътен автомобил. Контролната кула, заобиколена от стадо бързоноги скокливци и тълпа мръсни тулабетски деца, блестеше нова и бяла под лъчите на утринното слънце.
— Мината се срути — обясни Ролс. — Това трябваше да се случи рано или късно. Лош късмет, че стана толкова рано.
— Змиите създават ли ви някакви проблеми?
Той поклати глава.
— Дадохме на всяко семейство по пет хиляди кредита обезщетение.
— И те ги приеха? — попита тя, когато поеха по широкото ново шосе край завъртените къщички и землянки на тулабетите.
— Преди година те нямаше да знаят какво е това кредит, а днес можете да видите повечето от опечалените семейства да пилеят парите си в магазина на компанията.
— Такива са предимствата на паричната икономика — изрече мрачно тя. — Какви щети са нанесени на мината?
Ролс вдигна рамене.
— Няма да разберем в близките седмици. Има много боклук за разчистване.
— Наеми още змии и ги накарай да работят денонощно. Искам продукцията точно по график.
— Не знам как ще накараме някоя змия да се хване отново на работа, докато не ги убедим, че мините са безопасни.
Тя го изгледа студено.
— Не си спомням да съм го формулирала като молба, Линъс! Направи каквото е нужно, но тази мина трябва да заработи отново!
— Джаланопи вероятно ще ни създаде спънки.
— Плати му.
Ролс въздъхна тежко.
— Тук може да възникне малък проблем. Той вече си е дал сметка, че оръжията, които му дадохме, на практика са негодни, пък и знае, че запасът от боеприпаси е ограничен. Няма да сгреша, ако кажа, че той не е сред най-възторжените ни поддръжници.
— Не е нужно да ни поддържа. Достатъчно е да не ни пречи.
— Бих могъл да му дам повече пари — изрече предпазливо Ролс, — но…
— Но?
— Той няма за какво да ги харчи. Повечето змии нямат почти нищо, но Джаланопи вече има достатъчно
