пари, за да купи всичко, което се продава на тази проклета планета. — Ролс млъкна притеснен. — Мисля, че бихме могли да приберем някое и друго дълговрато от фаните.
— Прави това, което трябва да се направи — отсече тя. — Искам мината да проработи.
— Бих предпочел да оставя това задължение на Клайн и Шиндлер. И така си имам достатъчно работа.
Тя поклати глава.
— Това е твоята работа! А концесията за лова ти е наградата. Ти си най-старият и най-опитният член на екипа ми на тази планета, Линъс. Ти ще направиш така, че мината да започне работа.
— Но…
— Без спорове, Линъс. Много се радвам, че откри нещо, с което ти е приятно да се занимаваш, и съм сигурна, че то ще ни донесе печалба. Само че всяко нещо по реда си. Мините са на първо място.
— Щом го казвате вие…
— Да, така мисля.
На следващата сутрин Макфарли се отправи към временния є офис и поиска аудиенция с нея. Тя го накара да чака, докато привърши закуската си и вземе многобройните си лекарства, след което нареди в стаята да звучи успокояваща музика и стените да бъдат полупрозрачни, за да пропускат вялите слънчеви лъчи. Сега вече Макфарли можеше да бъде въведен при нея.
— Какво мога да направя за вас, преподобни Макфарли? — попита тя, вдигайки поглед от компютъра си.
— Можете да спрете работата в мината, докато не бъде осигурена пълна безопасност — отговори той, отупвайки праха от костюма си.
— Тя вече е осигурена — заяви Вайълит, взирайки се безучастно в холографските изображения на родителите си, които сякаш плаваха над самата повърхност на бюрото є. На стената зад нея висеше в рамка копие на договора є с Джаланопи — едно от стотиците, окачени във всеки офис на компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“ по цялата планета.
— Искате да кажете, че мината е достатъчно безопасна за тулабетите — жлъчно изрече той. — Не виждам обаче в нея да работят хора.
— Не сте виждали да работят хора и преди инцидента. Те са тук, за да надзирават работата.
— Хората са тук, за да експлоатират — поправи я Макфарли.
— Да, за да експлоатират рудното богатство на планетата — съгласи се тя.
— Знаете какво имам предвид! — изрече той разгорещено. — Вие наемате тези нещастници да ви работят за някакви жалки грошове, не им осигурявате никаква защита, а при катастрофа плащате на семействата им също такива жалки суми. Плащате на Джаланопи, за да си затваря очите, и продължавате да работите при същите опасни условия, сякаш нищо не се е случило.
— Седнете, преподобни.
Той се огледа, забеляза единствения стол в стаята и седна.
Вайълит дълго се вглежда в него, изучавайки лицето му на слабата светлина, и накрая изрече:
— Вие имате вид на човек, преподобни Макфарли. Защо тогава непрекъснато вземате страната на тези змии в ущърб на собствените си хора?
— Хората не бива да постъпват така с тези нещастни, примитивни създания!
— Грешите. Всички хора постъпват точно като мене. Да господстваме в галактиката — такава е нашата съдба, преподобни Макфарли. Вече сме присъединили и обединили около четиридесет хиляди свята и с всеки изминал ден те стават все повече. Нито един от тях не е бил в по-добро положение, преди да стане част от Републиката.
— Въпрос на виждане.
— Историята ще докаже, че се заблуждавате, преподобни — отговори тя, борейки се с пристъпа на замайване и гадене, който винаги следваше сутрешния прием на лекарства. — Ние ще дарим тези нещастници с благото на просветеността, технологичния напредък и медицината, а защо не и със собствено управление? Но хората са стигнали твърде далеч и са така разпръснати, че не са в състояние да го правят безплатно. Всяка планета трябва да си плаща и Каримон ще си плати, като ни снабдява с руди и ценни метали.
— Щом мотивите ви са толкова възвишени, защо не почакате, докато се осигури безопасността на мината?
— Защото не се занимавам с филантропия. Каримон вече погълна милиони кредити на компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“. Време е вече да получим някаква възвръщаемост на вложените средства.
— Глупости! Вие имате десетки милиарди кредити в многобройните си банки! Колко би могло да ви струва едно изчакване от месец-два? Какво ще ви навреди, ако се уверите, че нито един тулабет няма да загине в катастрофа, която може да се избегне?
— Моят график е доста по-сгъстен от този на Републиката. Планетата би могла да бъде оазис на човешката цивилизация сред огромната пустош на Спиралния ръкав. Нейното рудно богатство и плодородните є земи могат да я превърнат във водещ свят на този сектор. Предвиждам, че ще дойде ден, когато Атина ще се превърне във финансов и културен център на целия Ръкав. Това е моят блян, преподобни Макфарли, и аз ще го превърна в действителност, преди да напусна живота.
— И месец-два са от такова голямо значение?
— Може би — рязко отговори тя. — Имам да свърша много неща в Спиралния ръкав, а времето единствено не може да се купи с пари.
— А онези хиляди тулабети, които ще загинат заради този ваш блян?
— Аз не съм чудовище, преподобни Макфарли. Разбира се, аз се надявам, че никой няма да загине, и ще направя всичко, което е по силите ми, за да осигуря безопасността им. Но ако е нужно шепа туземци да загинат, за да се осъществи съдбата на Каримон, какво пък — така наследниците им по-скоро ще пожънат плодовете на благоденствието.
— Как мислите, дали това ще ги удовлетвори? — запита той с убийствена ирония.
— Едва ли — призна тя.
— Тогава?
— Все пак вие не говорите за хора. Те са чужда раса, която се храни с насекоми, безогледно тормози дребните животни, все още не е открила колелото и лоста и живее в землянки. Вие бихте ли позволили да останат на това стъпало на развитие во веки веков?
— В никакъв случай. Но не бих се опитвал насилствено да им налагам промени.
— Така ли? — изрече тя с неприкрит сарказъм. — Значи ли това, че не се опитвате да разпространявате сред тях словото на нашия Господ Исус Христос?
— Не е същото.
— Разбира се, че не е същото! Защото го правите вие, а не аз. — Тя се усмихна. — Струва ми се, че точната дума за това е „лицемерие“.
— Нямате право! — възмути се Макфарли. — Аз се опитвам да им донеса спокойствие и утешение, а не да ги експлоатирам!
— Това са глупости — извъднъж произнесе уморено Вайълит. — Водила съм този спор и тази битка вече много пъти. — Тя изчака да премине поредният пристъп на главозамайване. — Позволете да ви напомня, преподобни, че откакто сте тук, не сте успели да привлечете към вярата нито един туземец.
— Вярно е, не съм — съгласи се той с отбранителна нотка в гласа.
— Не ви ли е хрумвало, че това е, защото те не споделят човешките ценности?
— Те споделят всеобщото желание да живеят. Това е достатъчно.
— Да живеят, да ядат и да се размножават. Същото правят животните на полето и насекомите, с които тези диваци се хранят.
— Има разлика — възрази Макфарли. — Тулабетите са разумни същества.
— Не, преподобни Макфарли! — заяви Вайълит твърдо. — Те са на нивото на усещанията. Когато им поднесем благата на човешката цивилизация, тогава ще се превърнат в мислещи същества. Ще ги научим да използват мозъците си, да четат и пишат, да работят със сложни машини, да развиват икономика, приемлива и за другите общества, и да обработват земята си, вместо просто да я тъпчат.
— Вие се опитвате да ги превърнете в нещо, което те не са.
