— Мислите ли, че вече ни виждат, сър? — попита една от жените-офицери, когато стадото синьо-златни вече беше доближило вражеския лагер на около две мили.
Фуентес кимна.
— Би трябвало да са поставили наблюдатели някъде по високото. Да, със сигурност ни виждат много добре.
— Тогава не е ли време да дадете сигнал за нападение?
— Не. Животните ще бъдат омаломощени много преди да сме стигнали целта си. Да ги оставим да пасат и да се приближават неусетно към неприятеля. Единственият ни проблем ще бъде, ако някой от тулабетите тръгне на лов, за да осигури месо за лагера.
— Какво ще правим тогава?
— Трябва да го унищожим колкото е възможно по-бързо и по-безшумно.
Нито един тулабет обаче не излезе насреща им и когато най-сетне видяха лагера, Фуентес вдигна ултразвуковия си пистолет — сигналът, който всички чакаха. Миг по-късно повече от четиристотин човека, облечени в раирани костюми с окраската на техните вихрогони, препускаха бясно към центъра на тулабетската твърдина.
Лазерните пистолети жужаха, ултразвуковите сееха смърт с тихо пукане, плазмените карабини съскаха и хванатите натясно тулабети падаха като покосени. Тук-там някой от отряда на Фуентес биваше поразен от канфорийското оръжие, но дръзката атака на съмване беше изненадала тулабетите и сега бойното поле бързо се превръщаше в кланица. Изтреблението продължи не повече от десетина минути.
Най-сетне се възцари тишина и една от жените-лейтенанти се приближи към Фуентес, за да докладва, че от неприятеля има само около двеста души оцелели. Един или двама бяха избягали в планината, но засега не представляваха реална опасност.
— Напротив, опасността е съвсем реална — възрази Фуентес. — Не можем да допуснем, след като си заминем, да слязат от планината и да предупредят останалите сили на Джаланопи как сме осъществили нападението.
— А какво да правим с тези двеста пленници, сър? — попита жената.
— Вече ви казах, преди да се впуснем в това начинание, че не можем да държим никакви пленници. Екзекутирайте ги.
— Имате ли някакви предпочитания?
— Предпочитания ли? Какви предпочитания? — повтори той объркан.
— Относно начина на екзекуция, сър.
Той поклати глава.
— Просто я извършете по възможно най-бързия и безболезнен начин.
Тя отдаде чест.
— Да, сър!
Фуентес нареди да бъдат конфискувани всички канфорийски оръжия, а самият той влезе в най-близката колиба с надеждата да открие нещо, което да му подскаже какво са правили тулабетите в планината, каква би могла да бъде следващата им цел. Не откри нищо, но остана там близо два часа — достатъчно дълго, за да бъде извършена екзекуцията без него.
Когато излезе, командирите на отряда вече очакваха заповедите му.
— Дори и мъртвите могат да предадат сведения на живите — каза Фуентес. — Искам да насочите молекулярните си взриватели към труповете, така че нищо да не остане от тях. После направете същото с колибите и с всичко останало, което би могло да подскаже, че тук е имало войски и се е водила битка. — Той замълча за миг, после се обърна към една от адютантките си: — Донесете ми пушката.
— Имате предвид плазмената ви карабина, сър?
— Имам предвид пушката! — натърти Фуентес.
Жената се върна след минута и му подаде оръжието. Той го пое, изпълнен с трепет от усещането, което му даваше познатото оръжие след толкова месеци раздяла.
— Ще се върна след два дни — каза той. — Разположете лагера в саваната на десетина мили западно оттук и ме чакайте.
— Къде отивате, сър?
— Там — кимна Фуентес към планината. — Горе има двама тулабети, или сте забравили?
— Планината е огромна, сър.
— Ще ги открия — заяви той без сянка от съмнение.
— Те може да имат оръжие.
— Надявам се да имат — отвърна той, отправяйки се към планината с пушка в ръка.
— Да пратим ли и един отряд с вас, сър?
Фуентес спря и се обърна.
— В този екип няма нито един човек, който може да разчита следи и да стреля по-добре от мене. Малко по-нагоре, след около четвърт миля, храсталакът се сгъстява и преминава в глуха гора. Не искам да рискувам ненужно ничий живот.
— Ние просто не искаме да подлагате на риск и вашия живот, сър.
Той се усмихна.
— Да го подлагам на риск ли? Нищо подобно, аз си възвръщам правото върху него.
— Не ви разбирам, сър.
— Сигурно.
С тези думи той се обърна отново към планината и тръгна. Походката му сега изглеждаше по-пъргава, очите му блестяха.
След пет месеца, през които беше затънал в глупостите на хората и туземците, Фуентес отново тръгваше на лов.
Фуентес вървеше по следата — тук стръкче стъпкана трева, там парченце люспеста кожа, увиснало на някой бодил. Бегълците бяха поели напосоки, обхванати от паника, хабейки напразно силите си. Отдавнашното му познанство с фаните и тулабетите го беше научило колко дълго тези същества могат да тичат при нормални обстоятелства… Но тулабетите обитаваха равнинните местности и колкото по-високо се изкачваха, толкова по-затруднено щеше да става дишането им в разредения въздух. След миля и половина, а може би и по-малко, те щяха да паднат от изтощение.
Той огледа внимателно местността, очертанията на билата и хребетите на планината. Беше ловувал тук преди година и я познаваше много добре. Те никога нямаше да успеят да се изкачат над линията на гората, а нямаше и да поискат. Щяха да се чувстват в безопасност в гъсталака и да чакат отряда му да се изтегли. Това означаваше, че ще им трябва наблюдателен пункт, място, откъдето да следят заминаването на неговата кавалерия. И, разбира се, вода. Нямаше начин да знаят колко дълго хората ще останат в този район и със сигурност щяха да се погрижат наблизо да има вода.
Зоркото му око веднага откри трите най-вероятни точки, от които двамата тулабети биха могли да наблюдават лагера му, без да бъдат забелязани отдолу. Едното място беше обрасло с калпав храсталак — сухолюбиви растения, които почти нямаха нужда от вода. Те никога не биха израсли тук, ако водният запас беше в изобилие. Това обстоятелство намаляваше броя на наблюдателните пунктове на два — единият беше разположен на стръмнина, но до другия се стигаше по-лесно. Бегълците не можеха да знаят, че са следени, а и сигурно бяха съвсем омаломощени, така че Фуентес избра втората възможност.
На около половин миля от мястото той свърна от пътеката, на която лесно щяха да го забележат, и се заизкачва направо през храсталака и дърветата, вкопчени в стръмния склон. Не след дълго се натъкна на гъст трънак и смъкна всички дрехи от себе си, оставяйки си само гащетата и обувките — предпочиташе тръните да го издерат до кръв, отколкото да го издаде шумът от цепещия се плат.
Когато половин час по-късно се добра до мястото, там нямаше никого, но това не го изненада. Беше преценил правилно къде биха могли да отидат бегълците, само че те щяха да се появят след повече лутане. Пресметна, че до идването им има поне час, затова използва времето да си направи скривалище в гъстия храсталак и търпеливо зачака.
И действително, беше изминал точно час, когато двамата тулабети предпазливо се приближиха, видимо изтощени от усилието. Той ги изчака почти да се изравнят с него и стреля веднъж, след което мигновено
