предостатъчно време да подсилят армията си и да подобрят въоръжението си.
Фуентес дори се опита да използва малка уловка — закара стадо диви синьо-златни на половин миля от главния лагер на Джаланопи и устрои засада на оттеглящите се тулабетски войски. Кралят обаче откри измамата и остана на позициите си. Тогава Фуентес се замисли дали да не изпрати кавалерията си в открит бой с надеждата, че Джаланопи ще заподозре и тук някаква хитрост. Но колкото и добре да беше въоръжен отрядът му, той не би могъл да иска от своите хора да се изправят лице в лице срещу девет хиляди добре окопани тулабети.
И така, тази патова ситуация продължи дотогава, докато едно съобщение по радиото от Атина не промени напълно положението.
Фуентес се приближи до въздушното легло, което се люлееше плавно на около метър от пода на болничната стая и се запита кое е това, което поддър-
жа все още искрицата живот у жената в леглото — може би нейната неукротима воля?
Вайълит Гарднър лежеше по гръб, свързана към половин дузина монитори. Тръбички и помпички непрекъснато вливаха прясна кръв във вените є, различни апарати отразяваха състоянието на сърцето и дробовете, на панкреаса и черния дроб. Медицинските принадлежности и приспособления около леглото бяха толкова много, че самата пациентка изглеждаше едва ли не случайно попаднала там.
— Дойдох веднага, щом ми казаха — меко изрече Фуентес.
— Рано или късно това трябваше да се случи — промълви немощно Вайълит. — И най-добрата машина може да работи до време с калпаво гориво, а моето тяло никога не е било от най-качествените машини, дори и в по-добри времена.
— Нищо ли не може да се направи?
— В продължение на тридесет години се прави всичко възможно — мрачно изрече тя. — Запасът от чудеса вече е изчерпан.
— А ако ви прехвърлят на Делурос?
— Това е моят свят. Предпочитам да умра тук.
— Казаха ли ви вече… тоест…
— Два дни, може би три — отговори тя. — Дори и да са повече, аз няма да разбера. Ще бъда упоена, за да не чувствам болката.
— Съжалявам — каза Фуентес. — Жалко, че нищо не мога да направя.
— Можете — промълви Вайълит.
— Какво е то? — изведнъж застана нащрек Фуентес.
— Ако трябва да умра — а то е неизбежно — искам да съм сигурна, че Рокгардън веднъж завинаги е свободен за колонизация. Тази планета може да бъде център на човешката търговия и култура в Спиралния ръкав. Това е моят блян. Сега вие сте този, който ще трябва да направи следващата стъпка, за да го превърнем в реалност.
— Няма да изгубим войната, мадам Гарднър — увери я той.
— Това не е достатъчно — заяви тя по начин, който му напомни за някогашната неукротима Вайълит Гарднър. — Искам, преди да умра, да съм сигурна, че войната вече е спечелена.
Тя се отпусна омаломощена от усилието, едва поемайки си дъх.
— За два дни… — със съмнение поклати глава Фуентес.
— И още нещо… — с едва доловим шепот промълви тя.
— Какво е то?
— Ако Джаланопи капитулира, толкова по-добре… Но ако се наложи да умре, искам да бъде погребан редом с мене.
— Той е ваш враг.
— Ние ще трябва да живеем със змиите. Трябва да възтържествуваме над тях, но също и да бъдем великодушни в победата си. Погребете ни един до друг. Те ще разберат този жест — двама водачи, които се уважаваха.
— Ще се постарая — обеща Фуентес, докато влязлата сестра отчиташе показанията на апаратите и сменяше някои от лекарствата, които бавно се вливаха в тялото на Вайълит.
— Благодаря… — промълви тя и изгуби съзнание.
Фуентес остана при нея още няколко минути, после нареди на шофьора си да го закара до аеродрума, откъдето замина за лагера с малък военен самолет. През целия път той си блъскаше главата над непосилната задача как да изпълни обещанието си пред Вайълит Гарднър. Патовата ситуация продължаваше вече месец. В крайна сметка по-доброто въоръжение на хората щеше да си каже думата, но дотогава предстоеше изнурително чакане. Той нямаше нищо против да изтреби цялата войска на Джаланопи с една интензивна бомбардировка, но силите на тулабетите бяха разпръснати, а и местността не създаваше добри условия за подобна операция. Той щеше да унищожи двеста хиляди дървета, да сравни със земята тридесет или четиридесет хълма и да замърси водите на Каримона, преди да избие и половината воини на Джаланопи, пък и не разполагаше дори с една десета от необходимите муниции, а през това време Вайълит Гарднър щеше да бъде мъртва.
Самолетът се приземи и Фуентес се запъти направо към палатката си. Прекара часове в безплодни размишления над проблема за стратегията, която би му позволила да унищожи една армия, устоявала му в продължение на половин година, само за някакви си два дни. Накрая повика най-доверените си съветници, постави им въпроса и отхвърли куп недообмислени предложения.
След три часа бурни дебати се стигна до единодушното заключение, че задачата е непосилна, дори и да се пренебрегне напълно факторът безопасност. При това Вайълит Гарднър, даже и да не беше издъхнала все още, сигурно вече е в кома. Каква разлика можеше да има за нея дали битката ще бъде спечелена след два дни, след две седмици или след два месеца?
— Аз є дадох дума — отсече Фуентес и приключи въпроса.
Помощниците му един по един си тръгнаха, а той, подчинявайки се на интуицията си, прати да повикат Бандакона, някогашния му водач, който сега беше негов личен ординарец. Само след минута тулабетът се появи и човекът с жест го покани да седне.
Бандакона се интересуваше от политика още по-малко и от самия Фуентес. Той беше прекарал целия си живот в гъсталака и не се измъчваше от чувство за дълг нито към собствената си раса, нито към расата, която сега му даваше работа и го закриляше. Всичко, което искаше, беше войната по-скоро да свърши — не поради някакви хуманни подбуди, а просто за да може заедно с Фуентес да се върне към лова.
— Бандакона — започна човекът, като си наля пълна чаша, но не предложи на тулабета питие, тъй като неговата обмяна на веществата не допускаше употребата на алкохол, — имам нужда от твоя съвет.
— Ти искаш, аз дава.
— Знаеш, че армията на Джаланопи се е окопала на четиридесет мили северно от нас.
— Да — Бандакона кимна с глава и посочи на север. — В гора.
— Близо месец вече се опитвам да ги подмамя да излязат в равнините Баски, но без никакъв успех. Сега е абсолютно наложително да влезем в бой с тях в близките два дни. Как да накарам армията на Джаланопи да се изправи срещу моята?
Бандакона, чиито познания по земен език бяха твърде ограничени, гледаше с неразбиране Фуентес, който се принуди да преведе въпроса си на тулабетски.
— Не можеш да примамиш армията му вън от гората — отговори Бандакона на родния си език, — защото той знае, че имаш повече хора и по-добри оръжия. Ще трябва ти да идеш при него.
— Ние не можем да го открием в тази гора, та камо ли да се бием с него — поклати глава Фуентес. — Хората ми могат по погрешка да се изпозастрелят един друг.
— Не — възрази Бандакона. — Ти не ме разбираш.
— Тогава бъди така добър да ми обясниш.
— Казах, че ще трябва ти да идеш при него.
— Нали току-що ти обясних защо не можем да го направим!
— Казах „ти“ — повтори Бандакона, — а не „вие“!
Фуентес сви вежди.
— Не те разбирам.
