с няколко ресторанта и с ловните лагери на вашия приятел Ролс, ама си помислих: дявол да го вземе, ами че те са почти опитомени така или иначе, защо да не пробваме стават ли за обяздване? Така даже ще ми свършат по-добра работа.
— Много умно разсъждение.
— Знаех, че рано или късно ще ви потрябват някакви ездитни животни, та си помислих, че даже и да докарате коне или някакви други добичета за езда, те не са пригодени за живота на Рокгардън. Онези, които успеят да оцелеят от болестите, ще подплашат всички авиани и клатиопашки в околността. А ако яздите из гората на синьозлатни, тукашни животни значи, тогава, дявол да го вземе, на никоя от другите твари и през ум няма да є мине да вдига шум, пък и няма да ви се налага да носите някаква специална храна. Те ядат това, което земята им даде.
— Колко ще искате за цялото стадо?
— Е, най-напред ще си отделя поне пет-шест жребеца и около шейсет женски, за да мога да завъдя ново стадо — отговори Хокинс. — После ще трябва да сметна разходите. Дявол да ги вземе, досега са пратили петнадесет души каубои в болницата в Атина! — Той наведе глава и се замисли за момент, после се изправи и заяви: — Хиляда и двеста кредита на глава, по петдесет парчета на партида.
— Вземам ги всичките.
— Ама как така? — изненада се Хокинс. — Няма ли да се пазарите?
— Правителството плаща. — Фуентес извади от дрехата си джобен компютър и му продиктува договора, удостовери валидността му устно и с отпечатък от палеца и нареди на компютъра да изготви копие, което подаде на Хокинс. — Препратете го на Службата по отбраната в Атина. Преди да си тръгна, ще трябва да знам точния брой на животните и от Службата ще приведат парите на вашата сметка не по-късно от десет дни.
— А кога ще си приберете стоката?
— След един час ще се върна с моите хора.
— Ей, Фуентес! — повика го Хокинс, след като главнокомандващият вече беше тръгнал към бронираната си кола.
— Да?
— Имам само десетина-дванайсет седла и юзди.
— Вече поръчах петстотин бройки в Атина. Тази сутрин ми ги доставиха в лагера.
— Значи сте бил сигурен, че ще купите моите синьо-златни?
— Точно така.
— Май трябваше да поискам повече.
— Да бяхте го направил!
Хокинс сви рамене.
— Какво пък, майната му, няма да развалям сделката, я!
Фуентес се върна след час с дузина от своите хора и подкара стадото синьо-златни към лагера си. Там вече ги чакаха четиристотин тридесет и шест специално подбрани мъже и жени, които имаха някакъв опит в ездата на коне или други животни. След още един час всички синьо-златни бяха оседлани и имаха ездачи. Някои от тях отначало се опитваха да буйстват, но Фуентес даде на хората цяла седмица да свикнат с животните и само след няколко дни те по нищо не се различаваха от която и да е добре обучена кавалерия на добрата стара Земя.
Всяка вечер някой от помощниците му се свързваше с базовия лагер и питаше за местоположението на противника. Най-сетне на осмия ден той реши, че екипът му е готов за бой, и насочи вниманието си към най-близката военна част на Джаланопи — четирихилядна тулабетска армия, разположена на лагер в подножието на планината Теня, на около четиридесет мили източно от неговите сили.
— Съберете хората — нареди Фуентес на един от помощниците си и се отправи към центъра на лагера, където зачака отрядът да се строи.
— Срокът на обучение завърши — обяви той, когато и последният войник застана мирно в строената пред него редица. — Утре сутринта потегляме за планината Теня, където ще се срещнем с една от армиите на Джаланопи. Те са въоръжени с канфоритско оръжие, но почти е сигурно, че един на десет ще може да борави с него, докато всички вие сте показали сръчност и умение в боравенето със собственото си оръжие.
Той замълча и пое малкото сандъче, което един от помощниците му подаде.
— Нашите синьо-златни ще ви позволят да прекосите всеки терен, без да привличате ненужно вниманието към себе си. Животните са част от този свят и мисля, че мога да ви обещая този път провалът на Каримона отпреди два месеца да не се повтори. Някой от вас сигурно ще попита дали ще бъде толкова лесно да се доближите до врага дори и на гърба на местни животни. Всеки един от вас, когато се върне в палатката си, ще намери върху леглото си сандъче като това тук. — Той вдигна сандъчето и го отвори. — Във всяко има по един костюм като този.
Фуентес извади отвътре раирано трико на сини и златисти ивици.
— И от днес нататък през цялото време ще носите камуфлажните си костюми. Гарантирам ви, че на разстояние шест-седемстотин метра никой няма да може да ви различи на седлото, особено като се знае, че няма да яздите под строй към неприятеля. А след като се приближите на седемстотин метра, нататък вече знаете какво да правите и нуждата от камуфлаж и прикритие отпада.
При вида на костюма по редицата премина шепот на изненада.
— Искам да ви напомня още веднъж: след като предам съобщението, че сме наближили врага, единствено аз, полковник Никълс и полковник Калтроп имаме право да водим отряда. Един от нас винаги ще язди начело, а вашите животни ще го следват свободно, без да ги пришпорвате. Ако попаднат в полезрението на неприятеля, подредени по някакъв неестествен начин, ще изгубим цялото си предиство. Ясно ли е?
Всички закимаха с глави.
— Има ли някакви въпроси?
— Какво да правим с пленниците, които ще вземем, сър? — обади се една млада жена. — Фермите са далече, а ние не разполагаме с провизии, за да ги храним, нито с излишни синьо-златни за езда.
— Отговорът сам се натрапва — отговори Фуентес. — Не можем да си позволим някой оцелял да избяга и да донесе на Джаланопи, че сме си послужили с тази военна хитрост — да се прокрадваме и да нападаме, яздейки синьо-златни. — Той млъкна и обходи с поглед отряда си. — Ако няма оцелели, няма да има и пленници. Има ли някой, който да не е разбрал какво искам да кажа?
Всички мълчаха.
Фуентес ги разпусна и нареди да ги събудят един час преди разсъмване.
Лагерът гъмжеше от готвачи, ординарци и коняри, които сновяха насам-натам, но Фуентес издаде заповед за тръгване едва на зазоряване.
— Бихме могли междувременно да проверим и издръжливостта на тези добичета, когато са натоварени максимално — заяви той, след като бяха изминали около миля. — Да ги пуснем в тръс или лек галоп няколко мили и да видим как ще им се отрази.
След около две мили дори и най-силните животни бяха запенени и дишаха тежко.
— Ето, научихме каквото ни трябваше — отбеляза Фуентес. — Малко повече от половин миля развиваха добра скорост, достатъчна да избягат от беснозъб или нощен убиец, но не са в състояние да се движат цял ден по този начин като скокливците или кафявите лосове.
Той нареди на хората да слязат от седлата и следващата миля всички вървяха редом с животните. След време отново ги възседнаха и спокойно, без да бързат продължиха пътя си към подножието на планината Теня. На пръв поглед напредването им ставаше много бавно, но падането на нощта ги свари само на десет мили от местоназначението им.
Всеки член от отряда беше отговорен за животното, което яздеше. По едно време миризмата на добичетата привлече вниманието на семейство беснозъби, но човешката миризма скоро ги пропъди. На разсъмване нощен убиец се опита да се нахвърли върху едно от животните и беше прострелян от лазерния пистолет на един от стражите.
Точно преди да съмне, те отново бяха на път и Фуентес пак им напомни да оставят животните свободно да пасат и да се движат, както намерят за добре.
