нейни имущества и задължения, за сумата от един милион кредита, а Катрин Нджобе получи място в борда на директорите на „Спирал Арм Дивелъпмънт Корпорейшън“.
На триста и четвъртия ден от 1826 галактическа година Катрин Нджобе представи пред Комитета по картография картите си на Каримон и съседния Беламин.
На триста и шестнадесетия ден от 1826 галактическа година Комитетът по картография одобри предложението на Катрин Нджобе имената на Каримон и Беламин, планетата-близнак, специализирана в рудодобива и селското стопанство, да бъдат сменени с Рокгардън и Флауъргардън в чест на Вайълит Гарднър, чиито усилия като ръководител на компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“ бяха довели толкова много планети в горещите прегръдки на Републиката.
А Вайълит Гарднър се приближи с още две стъпки до осъществяването на бляна, който гореше с безумен пламък в сърцето и.
III. Триумфът на Фуентес
Фуентес пълзеше по обгорената от слънцето земя. Стараеше се да не обръща внимание на потта, която се стичаше от челото и влизаше в очите му.
Пушката подскачаше в ръцете му. След като измина така четири-пет метра, той спря и още веднъж се вгледа внимателно напред.
Малкото стадо кафяви лосове още пасеше на около тридесет метра пред него. Дванадесет — всъщност не, единадесет женски, девет от тях с малки, и един мъжкар. На двеста-триста метра от лявата му страна пасяха още половин дузина самци, които изчакваха удобен случай, за да се реши някой от тях да предизвика мъжкара на стадото.
Фуентес с нетърпение чакаше да се махнат.
Защото на стотина метра от стадото се намираше неговата плячка — огромен червен хълм, който до този момент не бе усетил присъствието му. Беше великолепно животно, високо най-малко пет метра, покрито с твърда червеникава козина. Дългите му щръкнали уши постоянно потрепваха, ослушвайки се за опасност. Очите — малки, сини, недоверчиво надничащи изпод закърнелите рога на челото — не му вършеха кой знае каква работа, затова пък казваха, че слухът му може да долови шумоленето на храсталака на цяла миля разстояние, а огромните ноздри, разположени в края на продълговатата глава, надушват водата от петдесет мили.
Червеният хълм нямаше естествени врагове, поне не и преди туземците от Рокгардън да изобретят оръжието, но Природата като че беше предвидила и това, защото нито едно животно на планетата не бе така добре приспособено да открива опасността и светкавично да се спасява.
Според Фуентес това беше първото, което го правеше желана плячка. Търговците от Републиката плащаха добри пари за рогата, от които се изработваха украшения… но Фуентес имаше пари повече от достатъчно. Привличаше го трудността на задачата, предизвикателството — затова бе дошъл на Рокгардън, както преди това беше ловувал на Пепони и Серенгети и на още дузина планети, преди да се установи задълго тук.
Всъщност той беше излязъл, за да проследи и убие семейство синьо-златни — тревопасни от северните равнини с причудлива ивичеста окраска — изпълнявайки поръчката на Музея по естествена история на Далечния Лондон. Това не беше единственото задължение, което беше поел, но Бандакона, водачът му, беше открил късно следобед предния ден този червен хълм и Фуентес заряза всичко, за да хукне след него.
Бавно и внимателно той измъкна от един от многобройните си джобове малка платнена торбичка, пълна с пепел от пури, и леко я потупа, наблюдавайки как облачето се носи встрани от него и от червения хълм.
Фуентес въздъхна. Вятърът беше подходящ, а слънцето светеше твърде силно, за да може животното да го отличи от дънерите на дърветата, поне не на такова разстояние… Но ако се изправеше, щеше да подплаши кафявите лосове и в мига, в който те хукнеха, червеният хълм вече щеше да е в бодливия храсталак недалеч. Трънакът нямаше да го скрие, но това не се и налагаше — нито един човек не беше в състояние да догони червен хълм, а и само обезумял от спортна страст ловец би тръгнал да преследва животното в храсталака, стигащ до раменете, където всеки хищник би могъл да се прокрадне незабелязано до него. Там нямаше видимост, нямаше възможност да се маневрира, а и вероятността да се закачи за някой от двадесетсантиметровите бодли никак не беше за подценяване.
Той прибра торбичката с пепелта в джоба си и застина на място — водачът на стадото внезапно вдигна глава и се загледа в неговатата посока. Някакво насекомо пропълзя по ризата на човека, привлечено от миризмата на пот, и болезнено го ухапа по врата. Той стисна зъби, но не помръдна. Измина цяла вечност, преди самецът да се върне към прекъснатото занимание. Фуентес изчака още десетина секунди, внимателно посегна към врата си и смачка насекомото между палеца и показалеца си.
Когато отново вдигна поглед, видя, че червеният хълм, пасейки, все повече се отдалечава. Фуентес прецени, че сега разстоянието до него е около двеста метра. За миг си помисли какво ли ще стане, ако внезапно скочи на крака, пропъди с викове кафявите лосове и стреля право в тялото на червения хълм, който вече ще се е втурнал към трънака. Това беше възможно, разбира се — беше давал и по-трудни изстрели в кариерата си на ловец, но вероятността да улучи животното още от първия път беше нищожна. Може би ако стреляше в дробовете, щеше да е по-добре — но тогава имаше твърде голяма вероятност да улучи масивните хълбоци или краката, докато животното препуска с всичка сила в обратна посока, и куршумът да не достигне целта си… А дори и да улучеше дробовете, изстрелът едва ли щеше да го повали, преди да е достигнало трънака, където предимството нямаше да е на страната на Фуентес.
Не, трябваше просто да остане където е и да чака, да напредва сантиметър по сантиметър, когато е възможно, и да се надява, че кафявите лосове ще се махнат или червеният хълм ще поеме в друга посока. Иначе щеше да се получи поредният неуспешен лов — досега му се беше случвало стотици пъти, щеше да му се случва и за в бъдеще.
Той хвърли поглед през рамо. Бандакона, водачът, лежеше неподвижно на петдесетина метра зад него. Тулабетът забеляза, че човекът го гледа, и му отвърна с въпросителен поглед. Фуентес поклати глава и му направи знак да не мърда от мястото си.
В този миг вниманието му бе привлечено от кафявите лосове, които внезапно станаха нервни и неспокойни. Те продължиха да пасат още минута, после изведнъж вдигнаха глави и се заозъртаха с див, уплашен поглед. Водачът на стадото изпръхтя няколко пъти и направи три-четири крачки по посока на Фуентес, а наострените му уши непрекъснато потрепваха.
Ловецът знаеше, че не е направил нищо, с което да подплаши лосовете, а един бърз поглед през рамо го убеди, че Бандакона не е мръднал от мястото си. Не, нещо друго беше разтревожило стадото. Може би някой беснозъб или нощен убиец, спотаен във високата трева.
Дори червеният хълм започна да става неспокоен. Той изрева с онзи звучен басов рев, който никой не би могъл да забрави, ако го е чул веднъж, и се заоглежда тревожно.
Фуентес забеляза, че прикладът е леко запотен, и бавно, внимателно го изтри с ръкав. Ако наблизо наистина имаше хищник и стадото изведнъж се пръснеше и хукнеше да бяга, той би могъл — теоретически — да се прицели и да стреля два пъти, преди червеният хълм да се шмугне в трънака.
В този миг животното впери поглед точно в неговата посока, изрева още веднъж, обърна се кръгом и побягна. Само след секунда кафявите лосове го последваха.
— Фуентес! — извика някой. Той се обърна и видя един тулабет, който тичаше към него през безжизнената изсъхнала трева.
— Проклятие, Бандакона, защо по дяволите си…
Ловецът млъкна озадачен, защото Бандакона се беше изправил, не по-малко възмутен от самия него.
— Фуентес! — извика още веднъж бягащият туземец и този път ловецът го позна — Рамалоки, един от местните слуги.
Фуентес се изправи, сложи ръце на кръста и зачака тулабетът да стигне до него.
— Измисли някакво дяволски добро оправдание за това, че ми подплаши червения хълм! — процеди той най-сетне.
