— Съобщение тебе — едва успя да изрече задъханият Рамалоки, който съвсем наскоро беше научил някоя и друга дума на земен език.
— Не можеше ли да почака?
— Голям съобщение. Много важен.
— Хубаво де, какво е то?
— Ти върни в лагер, ти види и чуе.
— А защо ти не ми кажеш?
— Не може. Вайълит Гарднър няма каза.
— Вайълит Гарднър? — повтори Фуентес. — Сигурен ли си?
— Да. Много сигурен.
Фуентес въздъхна, метна пушката на рамо и закрачи към мястото, където беше оставил автомобила си — на около две мили по-нататък. Там почака, докато Бандакона и Рамалоки се покатерят на покрива — любимото им място за сядане, и потегли по едва различимата диря обратно към лагера, разположен в малка просека край някакъв поток. Трима от помощниците му обработваха кожите, които беше донесъл предния ден, изстъргвайки вътрешната страна с ножове, за да отстранят последните остатъци от месо и мас. Готвачът, туземец с непроизносимо име от някакво малко племе в далечна родствена връзка с фаните, сложи на огъня кафеника още в мига, когато автомобилът се зададе.
На един стол пред надуваемата му палатка седеше дребна, крехка жена. Той трябваше внимателно да се взре в нея, преди да се убеди, че това е Вайълит Гарднър. От последната им среща преди три години тя беше отслабнала с десетина-петнадесет килограма и сега се подпираше на бастун. Косата є беше почти изцяло побеляла.
— Добро утро — поздрави Вайълит. — Съжалявам, че попречих на лова ви, но се налага спешно да говоря с вас.
— За мене е удоволствие да разтоварям с вас, мадам Гарднър — увери я Фуентес, подавайки пушката на един от носачите да я почисти и смаже. — Ще влезем ли в палатката?
Тя кимна, обърна се с усилие и едва-едва запристъпя към входа. Фуентес я хвана под ръка и є помогна да влезе.
— Ще седнете ли? — попита той, придърпвайки един стол.
— Благодаря. — Тя се отпусна внимателно на стола и въздъхна омаломощена.
— Замалко да не ви позная.
— Неизлечимите болести на кръвта докарват човека до такова състояние — мрачно изрече тя, после ненадейно се усмихна. — Но поне нямам проблеми с наднорменото тегло.
— Никак не изглеждате добре, мадам Гарднър. Можехте да ми кажете това, което смятате за необходимо, и чрез видеофона в лагера — колкото и важно да е то. Не беше нужно да идвате на крак.
— Мисля, че трябваше — отговори тя. — Имам към вас едно предложение и не мога да приема отказ.
Той я погледна внимателно. Може да беше стара, болна и слаба, но си оставаше Вайълит Гарднър.
— От колко време не сте напускал тези пущинаци? — попита тя, връщайки му погледа.
— От четири-пет месеца. Може и шест да са. Тук времето е без особено значение. През дъждовния сезон отивам в Атина, за да натоваря трофеите за транспортиране, да внеса комисионите си в банката и да си осигуря нови поръчки.
— И оставате само няколко дни, колкото да свършите всички тези неотложни работи, след което отново се връщате в гората?
Той кимна, недоумявайки накъде бие събеседничката му.
— Да, така правя.
— Тогава не сте много добре запознат с политическото положение?
— А има ли политическо положение? — поинтересува се той. — Мислех, че сте си осигурила правото да експлоатирате Каримон преди близо шест години.
— Да, действително.
— Тогава?
— Имаме проблем. — Тя се размърда на стола, търсейки безуспешно такова положение, в което да не чувства толкова силно болката.
— С Републиката ли? — попита Фуентес. — Повечето от връзките ми на Делурос VIII са прекъснати — някои измряха, други напуснаха.
Тя поклати глава.
— Проблемът е тук, на Рокгардън.
— И кой е причината?
Тя въздъхна отново.
— Част от нашето споразумение — решаващата част, за да можем да останем и да работим тук — беше да плащаме на Джаланопи ежегодно неприлично висок данък срещу правото да разработваме и заселваме земята му.
— И сега той иска повече?
— Не.
— Какво иска тогава?
— Иска всички хора незабавно да напуснат Рокгърдън.
— Той вече се опита веднъж и нищо не постигна.
— Тогава не беше похарчил двадесет милиона кредита за канфорийско оръжие — мрачно изрече Вайълит. — Сега той има прекрасно въоръжена армия. Вече са завзели някои от заставите ни на границата с рако.
— Колко е голяма армията му?
— Знае ли някой? Най-малко тридесет хиляди, а нищо чудно и да е четири пъти по толкова, без да броим онези, които му помагат, както и „петата колона“ във всяко местно селище.
— Добре, значи става дума за въоръжен метеж на местното население, с който трябва да се справите. Много съжалявам. Само че какво общо има това с мене? Аз живея в гората и дори не знаех какво става, докато вие не ме информирахте.
— Справедлив въпрос — призна Вайълит. — Право в целта. — Тя замълча и след кратка пауза изрече: — Искам да поемете командването на нашите въоръжени сили.
Фуентес се изсмя.
— Аз? В живота си не съм обличал униформа дори и за един ден.
— Това няма значение.
— Тогава защо си правите шега с мен?
— Не се шегувам. Имаме нужда от герой, който да сплоти хората около себе си, а вие сте единственият подръка.
— Защо просто не постъпите по най-разумния начин — помолете Републиката да ви изпрати Космическия флот.
— Бихме могли — призна Вайълит. — Само че пуснем ли веднъж Републиката тук, ще бъде дяволски трудно да я отпратим. — Тя поклати глава. — Не, ние имаме достатъчно хора и бойна техника да потушим въстанието. Това, което ни трябва, е един истински герой, когото хората на драго сърце биха последвали, герой, който да ги вдъхнови, за да изпълнят дълга си.
— Аз не съм герой — възрази Фуентес. — Аз съм просто ловец.
— Вие сте ловец с четирите най-продавани книги в Републиката. Има написани две ваши биографии, холографско шоу за приключенията ви се излъчваше едновременно по много канали, пък и…
— Това не са моите приключения — прекъсна я Фуентес. — Някой сценарист ги е сънувал.
— За мене е все същото — заяви Вайълит. — Сега те са ваши. — Тя замълча. — И Земята, и Делурос VIII ви удостоиха с почетни награди. Ловували сте заедно с Джони Рамзи — най-популярния секретар, който Републиката някога е имала. Няма човек на Рокгърдън, който да не ви познава по лице. Вие сте Т. Дж. Фуентес, най-големият герой на Рокгардън, а може би и на целия Спирален ръкав. Вие сте човекът, който ми трябва.
Фуентес помълча, обмисляйки отговора си.
