— Аз съм поласкан, мадам Гарднър — изрече той най-сетне. — Само че не знам най-елементарни неща за военната стратегия.
— Да не мислите, че Джаланопи ги знае? — сви устни тя.
— Е, поне познава собствената си територия.
— Вие също. И то по-добре от всеки друг човек, ако не и от самия Джаланопи.
— Аз не знам как да поведа хората на бой.
— Тогава ще поставя на ваше разположение офицери, които знаят и на чиито съвети ще можете да разчитате. Искам обаче вие да бъдете обединяващата фигура и да поведете хората на бой.
— А ако откажа?
— Тогава всеки ден ще губим по една застава, а нашите колонисти ще бъдат измъчвани и избивани, докато не намеря някой друг да поведе хората.
— Колко колонисти сме изгубили досега?
— Тридесет и седем.
— Не е чак толкова много.
— Знам — съгласи се Вайълит. — Но искам да знаете как са загинали.
Тя му подаде три кубчета с холографски изображения на различни сцени от клането. Фуентес, който се беше сблъсквал със смъртта през всеки един ден от съзнателния си живот, потрепера, докато гледаше първите две, и върна третото, без дори да го погледне.
— Къде и кога трябва да се явя на служба?
— Утре сутринта в управлението в Атина.
— Ще бъда там — обеща той.
Фуентес седеше в палатката си и разглеждаше оръжието, с което разполагаше — лазерен и ултразвуков пистолет, плазмена пушка, молекулярен взривател.
Той печално поклати глава. Ако изобщо имаше на света оръжие, по-непригодно за спорт, той не го знаеше. Липсваше му неговата карабина с обикновени патрони, както без съмнение щеше да му липсва приглушеният звук, издаван от настигналия целта куршум.
Той отпи от кафето си и отново се вгледа в картата. Никой не знаеше със сигурност къде е Джаланопи, затова пък Паратока, най-довереният съветник на краля, беше разположил основната част от тулабетската войска на река Каримона, на около осемдесет мили северно от водопадите Рамзи. Теренът беше добре подбран — гъсти гори и множество проклети хълмове, истинско предизвикателство за инженерите на Вайълит, които така и не се решиха да строят пътища в такава местност. Освен това имаше храна и вода в изобилие, както и неколкостотин села, в които ранените змии можеха да намерят помощ и съчувствие.
Проблемът бе в това, че не му беше ясно какво търсят тулабетите там. В радиус от четиридесет мили нямаше човешки селища, а змиите не разполагаха с превозни средства. Мастабони беше на стотици мили, а до Атина разстоянието беше близо хиляда. Когато тръгнеше да ловува на някоя нова планета, Фуентес винаги си даваше няколко месеца да проучи жертвата си, да разбере начина є на мислене и едва тогава тръгваше с пушка в ръка за трофеите си. Сега обаче под негово командване се намираха осем хиляди души — почти една трета от човешкото население на Рокгардън, и всички те заедно с Вайълит Гарднър и политиците нямаха търпение битката да започне, за да могат по-скоро да се похвалят с победата.
Той погледна през зеещия отвор на палатката към гъмжилото в лагера. Колко много хора! Това го караше да се чувства неспокоен и притеснен. Беше свикнал да бъде кажи-речи сам, придружаван единствено от местна прислуга, без да се замисля и без да го е грижа кой ден от седмицата е, та дори и къде се намира. От много години насам — вече му беше трудно да ги преброи — животът му се подчиняваше на две жизненоважни условия: наличието на вода и на плячка. От немай-къде си носеше видеопредавател, но нито веднъж не беше пращал съобщение — използваше го само да лови редките предавания, свързващи го с цивилизования свят.
А сега беше заобиколен от офицери, очакващи неговите заповеди, от фермери и миньори, превърнати във войници, които може би цял живот бяха държали в ръце тези странни оръжия, от радио– и видеооператори, поддържащи постоянна връзка с Атина и Мастабони, от малка армия готвачи и свръзки, които трябваше да обслужват войската, докато всички чакат той да ги поведе.
Как се беше стигнало дотук? Както си лежеше по корем в сухата трева и чакаше удобен момент да стреля в червения хълм, така изведнъж беше станал главнокомандващ и сега се чудеше защо точно той трябва да поведе хората срещу Джаланопи и коя е най-важната подбуда на тулабетския крал да тръгне на война. Поначало неразговорчив, сега той беше станал съвсем затворен. По-рано беше свикнал да пие по едно питие преди вечеря, а напоследък изпиваше кажи-речи половин литър всяка вечер. Доскоро изминаваше пеш по двадесет-тридесет мили на ден под палещото слънце на Рокгардън, сега се возеше на задната седалка на командирския си автомобил, заобиколен от офицери и свързочна техника, които му бяха по-чужди от червените хълмове и беснозъбите — неговата ловна плячка.
В палатката влезе някакъв униформен, застана мирно и отдаде чест.
— Да? — сепна се Фуентес.
— Полковник Марстън моли за разрешение да разговаря с главнокомандващия Фуентес, сър!
Фуентес въздъхна.
— Тогава защо не кажете просто „Искам да говоря с вас, Фуентес“? — попита той. — И оставете това отдаване на чест. И това „сър“.
— Но…
— Тук аз съм шефът, нали?
— Да, сър.
— И двамата сме наясно с това. Но наоколо няма никой, който да се впечатли от тази работа, така че оставете излишната показност и церемониите и просто ми кажете какво ви вълнува, мистър Марстън.
— Да, сър… да де, Фуентес — заекна Марстън, на чието лице беше изписано явно неодобрение.
— Така е по-добре. Хайде, казвайте.
— Заловихме един тулабетски шпионин на около три мили оттук, сър — съобщи Марстън. — Помислихме си, че може би ще искате да присъствате на разпита.
Фуентес кимна и се изправи.
— Къде е той?
— Всъщност не е той, а тя — обясни Марстън и отстъпи настрана, за да направи път на Фуентес, който се беше запътил към изхода. — Затворихме я в караулното. — Той се запъна. — Досега не сме успели да изкопчим от нея нито дума.
— Хайде да вървим — Фуентес пое наляво със същата онази лека, стремителна походка, която си беше изработил с времето, и Марстън трябваше да подтичва, за да не изостане.
Когато стигнаха караулното, двамата войници отпред отдадоха чест и единият отвори вратата от лека титанова сплав. Фуентес пристъпи вътре, почака очите му да свикнат с оскъдната светлина и се обърна към Марстън.
— Къде е тя?
— Трета килия, сър.
— Отключете я.
Марстън се приближи и натисна секретната брава. Вратата на килията се плъзна в стената. Вътре седеше туземка с подута челюст и насинено, полузатворено ляво око. Ръцете є бяха вързани зад гърба, а табуретката беше малка и неудобна.
— Освободете я — нареди Фуентес.
— Искате да кажете да махнем белезниците, сър? — попита Марстън.
— Искам да кажа това, което казах. Върнете я там, където сте я хванали, освободете я и є се извинете.
— Но, сър…
— Погледнете татуировките по краката є и тотема на врата є! — избухна Фуентес. — Никой от вас ли не може да отличи фани от тулабети, глупаци такива?
— Тя фани ли е? — изненада се Марстън.
— Разбира се, че е фани. Затова не ви е казала нищо. Тя просто не разбира езика на тулабетите.
