— Но тя досущ прилича на тулабетска жена! — опита да се защити полковникът.
— И ние с вас сигурно є изглеждаме досущ еднакви — отвърна Фуентес.
— По какъв начин да є поднеса извиненията си, сър?
— Повикайте личния ми готвач. Той говори малко техния език.
— Да, сър! — отдаде чест Марстън.
— Полковник Марстън!
— Да, сър?
— Следващия път си отваряйте очите. Тук сме, за да воюваме с тулабетите. Една война с фаните ни е съвсем излишна.
Марстън хвана жената за лакътя и тръгна, без да каже нито дума повече, а Фуентес, който си мечтаеше за безлюдни места и нощна тишина, се върна в палатката си, отвори бутилката няколко часа по-рано от обичайното и си наля пълна чаша.
Фуентес даде сигнал за спиране около час преди да съмне.
В гората цареше тишина. Всички хищници бяха избягали, подплашени от приближаващата се армия. Фуентес заповяда на лейтенантите да развърнат частите си в огромен полукръг. Внезапно изписка клатиопашка и един от войниците незабавно я порази с ултразвуковия си пистолет.
Фуентес погледна хронометъра си. Хората на Марстън би трябвало да са заели позиция на около четири мили на юг. Той щеше да остави на своите войници двадесет минути да обкръжат лагера на тулабетите, след това щеше да даде сигнал за атака.
Планът за нападение беше изготвен до най-малката подробност от съветниците му — класически пример за обкръжение на противника. По това време на годината Каримона беше бърза и дълбока, затова щяха да атакуват от три страни, а реката щеше да затвори пътя за отстъпление. Предполагаше се, че Паратока е разположил наблизо към шест хиляди тулабети, и една бърза, убедителна победа би могла да принуди Джаланопи да прекрати войната и да иска мир.
Въпреки това Фуентес беше неспокоен. Този начин на водене на война може да беше добър, когато хората воюваха помежду си или с канфорийците и лодинийците, но тулабетите бяха деца на гората и се чувстваха в нея повече у дома си от самия Фуентес. Той не би се хванал в подобен капан и му беше трудно да повярва, че те ще се излъжат. Дори само липсата на обичайните звуци — ръмженето и съскането на дивите зверове — би трябвало да им подскаже, че нещо не е наред. Не беше нормално и това, че нито една авиана или клатиопашка не изпискваше повече от веднъж.
Той беше оставил в лагера три хиляди души, които провеждаха строево обучение, за да заблудят шпионите, изпратени може би от Паратока — истинските шпиони, а не нещастните жени на фани, които дори не знаеха, че се води война — и беше слязъл надолу по реката със стотина лодки, плъзгайки се безшумно и стремително по течението. Една от лодките се обърна, друга беше нападната от разярен воден кон, но останалите деветдесет и осем пристигнаха невредими и сега той разполагаше с армия, малко по- голяма от тази на Паратока и значително по-добре въоръжена, готова да се хвърли в атака.
Съветниците му инсталираха свързочната техника, проверявайки дали всяка част е на мястото си, но въпреки това той се чувстваше неспокоен. Тези тулабети може и да бяха диваци, но съвсем не бяха глупави, а само глупавият войник би се оставил да го обкръжат от всички страни в такъв гъсталак.
И все пак Фуентес не беше в състояние да формулира съмненията си така, че офицерите му да ги разберат и да ги приемат за разумни, затова стоеше, облегнат на едно дърво, и се взираше в тъмнината, мъчейки се напразно да зърне отблясък от огън откъм лагера на тулабетите.
Най-сетне настъпи мигът, в който Фуентес трябваше да даде сигнала за нападение, но той продължаваше да чака. Усещаше, че нещо не е наред, а беше живял твърде дълго в пущинака, за да не се вслуша в инстинкта си.
— Сър? — прошепна един от съветниците му, приближавайки се към дървото. — Нещо не е наред ли?
— Не знам — отговори Фуентес.
— Хората са заели позиции и чакат, а след десетина минути ще съмне. Ако изчакваме прекалено дълго, ще изгубим предимството си.
Фуентес замря за още няколко секунди, после кимна.
— Добре — каза той. — Дайте сигнала.
— Благодаря, сър.
Хронометрите бяха сверени, съобщението беше предадено и деветдесет секунди по-късно хиляди хора щурмуваха като един тулабетския лагер.
Той беше празен.
Фуентес пристигна със съветниците си пет минути по-късно.
— Точно от това се опасявах — промърмори той.
— Откъде са могли да разберат? — произнесе с горчивина един от офицерите.
— Сигурно сред нас е имало предател — предположи друг.
— Няма предател — поклати глава Фуентес.
— Тогава как са разбрали, сър?
— По същия начин, по който щях да разбера аз.
Човекът го погледна, но не каза нищо.
Фуентес забеляза двама войници да се приближават към една колиба.
— Кажи на хората никой да не влиза в колибите — нареди той.
— Да, сър, но… може да са складирали вътре оръжие — възрази един от съветниците.
Експлозията заглуши края на изречението и повече от сто души изпопадаха на земята. Повечето останаха да лежат неподвижно, само няколко едва-едва помръдваха.
— Лекар! — изкрещя един от офицерите.
Докато изгрее слънцето, още три колиби експлодираха и Фуентес издаде заповед за отстъпление към лодките, оставяйки назад само сапьорите.
— Няма ли да се опитаме да хванем следите им, сър? — попита един от помощниците.
— Те отдавна са си заминали — отговори Фуентес. — Имат десет или дванадесет часа преднина, освен това са разполагали с достатъчно време да ни поставят клопки и мини на всяка половин миля. Вече изгубих тук над триста души, без дори да съм зърнал врага. Мисля, че един такъв провал е предостатъчен, какво ще кажете?
— Значи просто ще си подвием опашките и ще избягаме?
— Точно така.
— Моля за разрешение да пратя един отряд по дирите им — настояваше съветникът.
— Не разрешавам — отсече Фуентес. — Вие и събратята ви сте хора военни и аз съм убеден, че знаете как да постъпите в една традиционна ситуация, но в този случай противникът ни надхитри. Докато все още съм главнокомандващ, смятам да постъпвам по начина, който намирам за най-подходящ.
— И какъв е той, сър?
— Възнамерявам да водя тази война така, както трябва да се води — отговори Фуентес.
Фуентес се облегна на оградата на пасището и се загледа в стадото синьозлатни.
— Е? — попита Алекс Хокинс, заставайки до него.
— Колко имате? — поинтересува се Фуентес.
— Тук са стотина, а из северните пасища сигурно има още към четиристотин.
— И всичките са навикнали на юзди и седло?
— Всичките.
— Проявил сте забележителна предвидливост, мистър Хокинс.
— Глупости, предвидливост! — засмя се Хокинс. — Преди четири месеца, когато минахте оттук с войската си, аз є хвърлих едно око и ми стана ясно, че само ще си изхабите силите за тоя, дето духа. — Той замълча и си запали малка тънка пура. — Та се запитах аз, какво ще им трябва на тези момчета, ако наистина мислят да воюват с тулабетите? И си казах: ще им трябва средство да се приближат до онези, без да подплашат всичко живо на десет мили наоколо. Е, аз отглеждах синьо-златните за месо — имам договор
