— Нека най-напред да изстрелям заряда — каза Уилиамс, посягайки към лазерния си пистолет. — Тогава никой няма да може да го използва.
— Недейте — предупреди я Фуентес рязко. — Ако го чуят да бръмчи, ще ви направят на решето.
— Но наблизо няма нито един тулабет — възрази тя.
— Не бъдете толкова сигурна!
— Колко са?
— Повече от петдесет.
— Добре де, проклета да съм! — промърмори тя и последва примера на Фуентес. Монтгомъри се поколеба за миг, после и той пусна ултразвуковия си пистолет на земята.
— Добре — каза Фуентес. — Вие изобщо не би трябвало да сте тук, но това ще ги убеди, че сте дошли само като наблюдатели.
Бандакона, който се отнасяше с пренебрежение към човешките оръжия, заби копието в едно дърво и пусна ножа си на земята.
Четиримата яздиха в пълно мълчание повече от два часа, докато най-сетне стигнаха до голяма просека с пет тулабетски колиби, които явно бяха строени много набързо и вече изглеждаха доста порутени. В лагера имаше шейсетина тулабети. Фуентес, слизайки от седлото, вдигна ръка, за да покаже, че не е въоръжен, а с другата държеше юздите на своето животно.
— Слезте от седлата — нареди той на офицерите си.
Монтгомъри и Уилиам се подчиниха и застанаха до животните си.
Един тулабет с отличителни знаци на офицер се приближи към тях.
— Дошъл съм да говоря с Джаланопи — каза Фуентес на тулабетски.
— Аз говоря от името на Джаланопи.
— А биеш ли се вместо него? — попита Фуентес.
— Бия се в неговата армия — отговори офицерът, който явно не схвана смисъла на въпроса.
— Уморих се да се бия с армията му. — Фуентес повиши глас така, че да могат всички да го чуят. — Дошъл съм, за да предизвикам Джаланопи на двубой. Ако предпочете да не се среща с мене, той е страхливец и аз ще обявя пред цялото му племе, че съм победител.
— Ще му предам посланието ти — каза офицерът.
— Направи го. — Фуентес подаде юздите на Бандакона и зачака с ръце на кръста да се появи Джаланопи.
След известно време се показа голям отряд начело с краля, увенчан с официалната си корона. Той се приближаваше с характерното си накуцване и спря на два-три метра от Фуентес.
— Ето че се срещнахме отново — изрече той.
— Срещнахме се — съгласи се Фуентес.
— Ти беше ловец на животни, човеко Фуентес. Как стигна дотам да преследваш моето племе?
— Това стана, когато ти започна да измъчваш и убиваш моите хора — отговори Фуентес.
— Твоите хора нямат право да се намират на Каримон.
— Точно този въпрос съм дошъл да решим — каза Фуентес. — Ако спечелиш ти, хората ще напуснат твоята планета. При положение, че спечеля аз, ще останем. Но и в двата случая това ще бъде край на войната.
— Ти си глупак, човеко Фуентес — заяви Джаланопи. — Аз със собствените си ръце съм победил един нощен убиец и четирима тулабети — всичките по-силни от тебе, които се домогваха до трона ми.
— Вярвам ти.
— Ти убиваш животните от голямо разстояние. Никога не си изпробвал силата си срещу тях.
— Вярно е — призна Фуентес.
— Тогава защо ме предизвикваш?
— Обещах на Вайълит Гарднър, че войната ще свърши, преди тя да умре, а това ще стане в близките няколко дни.
— Войната ще свърши — съгласи се Джаланопи. — И твоята раса ще напусне Каримон завинаги.
— Името на тази планета е Рокгардън — Фуентес свали шапката си и я хвърли на Бандакона — и никой няма да я напуска. Избери оръжието.
— Сигурно се надяваш, че ще избера пушки и ще стреляме от триста-четиристотин метра? — разтегна устни Джаланопи и изсъска презрително.
— Все ми е едно — заяви Фуентес с безразличие. — Но преди да сме започнали, искам да наредиш на своите да се разотидат и да се върнат по домовете си, след като те убия. Оръжието им ще бъде иззето, разбира се, но никой няма да бъде наказан за това, че те е последвал.
Джаланопи кимна отривисто към офицерите си.
— Вече е направено. А тези двамата, и предателят, който държи шапката ти, ще кажат ли на твоите войници да се върнат на звездите, от които са дошли, когато стъпя на врата ти и се обявя за победител?
— Да.
— Значи се споразумяхме. А сега ще те убия, както убих всички останали, които мислеха, че могат да победят Джаланопи. — Той замълча и се изправи величествено в целия си двуметров ръст. — Ще се бием без оръжие.
Фуентес се вгледа в блестящите люспи по масивното мускулесто тяло на противника си и се учуди на собствената си самонадеяност. На глас той изрече:
— Съгласен съм.
Джаланопи разтвори широко ръце и воините му отстъпиха в кръг на около двадесет метра от двамата противници. Кралят на тулабетите наведе глава и се втурна към слабия побелял мъж.
Фуентес бързо се дръпна настрана и изрита Джаланопи по осакатения крак, докато огромният тулабет профучаваше край него. Джаланопи се препъна и се просна на земята, но само след миг отново беше на крака.
Тулабетът атакува още два пъти — и двата пъти Фуентес успя да му се изплъзне и да го улучи по болния крак. Но и в края на тази трета атака Джаланопи не показваше никакви признаци на болка или раздразнение, а Фуентес едва си поемаше дъх.
Следващия път тулабетът се приближи към противника си по-предпазливо, а масивните му ръце бяха широко разперени, за да уловят човека, ако той реши да се изплъзне. Фуентес отстъпваше бавно, но в последния момент стремително посегна към земята, сграбчи шепа ситна пръст и я хвърли в очите на Джаланопи. Тулабетът вдигна ръце към лицето си и в този момент Фуентес, напрягайки всичките си сили, се хвърли с главата напред към сакатия крак на Джаланопи. Хрущенето беше толкова силно, че всички воини в кръга го чуха.
Това постижение не го накара да се почувства горд. Той просто направи това, което правеха хищниците, преследвани от него — намери слабото място на противника си и удари там. При това рамото му пулсираше от такава силна болка, че едва ли би могъл да вдигне ръка, дъхът му секваше от изтощение, а огромното същество на земята още не беше мъртво.
— Не искам да те убивам — изрече задъхано Фуентес. — Ако се предадеш, ще ти подаря живота.
Вместо отговор Джаланопи стремително се хвърли напред и нанесе мощен удар, но в последния момент изгуби равновесие и ударът попадна в рамото вместо в главата на Фуентес. Силата му обаче беше такава, че човекът се претърколи на земята и успя да се изправи с усилие точно преди Джаланопи, който влачеше счупения си крак, да го достигне.
Фуентес чувстваше как силата напуска изтерзаното му тяло и разбираше, че не може да рискува повече. Инстинктът и донякъде похватите от борбата и пъргавите крака му бяха помогнали да надделее досега, но вече беше време да свършва. Той сви юмруци и започна да обикаля около Джаланопи, като се стараеше да остава извън обсега му, предприемайки от време на време по някое лъжливо нападение, а когато тулабетът не успяваше да се обърне достатъчно бързо зарада счупения си крак или губеше равновесие, му нанасяше съкрушителни удари. Фуентес видя недалеч на земята камък — достатъчно голям да нарани сериозно врага си — но за да го достигне, трябваше да се приближи твърде много до Джаланопи и тогава тулабетът би могъл пръв да го грабне и да го използва против него. Той реши да изчака, докато противникът му съвсем изгуби сили.
