— Трябва да идеш в лагера му сам, или в най-лошия случай ще те придружавам само аз — един тулабет.
— В момента, в който вляза в гората, ще бъда чудесна мишена.
— Той няма да те убие. Прекалено си важен за него. Ще поиска да разбере какво си си наумил.
— Добре — съгласи се Фуентес. — Отивам в лагера му. И какво? Той ме пленява. Какъв е смисълът?
Бандакона разтегли устни в змийска усмивка.
— Не така, Фуентес. Върни се на „И какво?“.
— Добре. Отивам в лагера му. И какво?
— И го предизвикваш.
— Как така го предизвиквам?
— Предизвикваш го пред очите на цялата му армия. Той не може да откаже, защото така е станал крал и така е запазил короната си навремето.
— Да не би да искаш да кажеш, че ако го победя, ще стана крал и мога да разпусна армията?
— Не — поклати глава Бандакона. — Не можеш да станеш крал, защото не си тулабет. Но можеш да поставиш условие: ако той спечели двубоя, всички хора ще напуснат Рокгардън. Спечелиш ли ти, тулабетите ще капитулират и ще се завърнат по селата си.
— И ти си сигурен, че той ще приеме?
— Няма друг избор. Ако не приеме предизвикателството ти, вече не може да остане крал.
— Искаш да кажеш, че бих могъл да го направя, когато си пожелая, и той е длъжен да приеме?
— Да.
— Защо, по дяволите, не ми каза по-рано?
Бандакона го погледна с искрена изненада.
— Ти никога не си ме питал.
Фуентес обмисляше предложението.
— Аз съм на четиридесет и четири — каза той най-накрая. — Не знам вие как измервате възрастта, но за човек това никак не е малко. Джаланопи е с тридесетина сантиметра по-висок от мене и сигурно е с петдесет килограма по-тежък.
— Ето ти още една причина да приеме двубоя — заяви Бандакона.
Фуентес въздъхна.
— Какъв шанс имам аз против него?
— Зависи.
— От какво?
— Ако той избира оръжието, шансът е на твоя страна.
— Ако той избира оръжието? — повтори Фуентес. — А защо аз да не го избера?
— Защото кралят е той.
— А какво ще стане, ако все пак си взема оръжието?
— Тогава ще бъдеш убит, без да ти се даде шанс да се биеш с него.
— Да… — Фуентес рязко се изправи. — Да вървим!
— Веднага ли?
— Ако седна да мисля, ще намеря стотици причини да се откажа.
— Вайълит Гарднър беше права — подхвърли Бандакона, докато вървяха към пасището.
— За кое?
— Че си голям воин.
— Ако спечеля обаче — мрачно възрази Фуентес.
След като оседлаха своите синьо-златни, той извика шестима от офицерите си на пасището.
Главнокомандващият им обясни накратко положението и добави в заключение:
— Казвам ви всичко това, защото вие не сте заселници или колонизатори. Вие сте дошли на Рокгардън да служите в армията и нямате имуществени интереси на тази планета. Ако Джаланопи ме победи в честен двубой, трябва да разпуснете армията и да удържите на думата, която аз съм му дал. За това, което правя, съм овластен и упълномощен лично от Вайълит Гарднър.
— Ние ще дойдем с вас, сър! — възкликна най-младият от тях.
Фуентес поклати глава:
— Бандакона казва, че ако ме придружава друг освен него, никога няма да стигна жив до Джаланопи.
— Можете ли да му имате доверие, сър?
— На кого? На Джаланопи ли?
— Не, на Бандакона. В края на краищата той е тулабет.
— В миналото неведнъж съм му поверявал живота си. Той никога не ми е давал повод да съжалявам за това.
— Откъде знаете, че няма да направят от кожата ви ремъци, след като веднъж попаднете при тях?
— Ако го направят, Бандакона ще ви каже.
— Стига да не убият и него.
— Сър — обърна се към Фуентес друг офицер, — наистина трябва да вземете няколко души със себе си като наблюдатели. При цялото ми уважение към доверието, което изпитвате към Бандакона, никак не ми се вярва хората да се съгласят да се разотидат само защото един тулабет е казал, че Джаланопи ви е убил в честен двубой.
Фуентес се замисли за миг върху казаното и кимна.
— Прав сте. Добре. Полковник Монтгомъри и майор Уилиамс, оседлайте животните си. Ще дойдете с мене.
Бандакона се приближи.
— На тулабетите няма да им хареса, че тези двамата идват с тебе.
— Аз ще им наредя да оставят оръжието си. Имаме нужда от един-двама наблюдатели, на които може да се има доверие. Младежът е прав — никой от моите войници няма да ти повярва.
Бандакона сви рамене и не каза нищо.
Няколко минути по-късно полковник Монтгомъри и майор Уилиамс — млада жена, която на два пъти беше повишавана в звание от Фуентес за проявена храброст и инициативност пред лицето на неприятеля — се приближиха, възседнали животните си.
— Правилно ли съм разбрал, че ние ще бъдем наблюдатели на двубоя между вас и Джаланопи? — попита Монтгомъри недоверчиво.
— Точно така.
— И че този двубой ще реши изхода на въстанието?
— Така ме увериха.
— Тогава защо, за Бога, не пратите Карудърс или някой друг специалист по бойни изкуства? — настоя Монтгомъри.
— Според тулабетската традиция този спор може да се реши само в личен двубой между двамата водачи.
— Значи сте се срещали с Джаланопи?
— Много пъти — отвърна Фуентес. — И дума не може да става за подмяна.
— Жалко.
— Така е — съгласи се Фуентес мрачно. — Хайде да приключваме с този весел разговор и да тръгваме — по един или друг начин да сложим край на тази война.
Той обърна животното си на север и препусна в бърз тръс.
Фуентес навлезе с малкия си отряд в гората. Той знаеше, че тулабетите наблюдават всяка негова стъпка, макар че Монтгомъри и Уилиамс не мо-
жеха да забележат издайническите признаци. Бандакона яздеше последен. Бяха преполовили пътя до лагера на Джаланопи, когато Фуентес разкопча бавно колана си, вдигна кобура и оръжието над главата си, за да могат невидимите наблюдатели да го видят, и ги пусна на земята, след което заповяда на двамата си офицери да направят същото.
