Това си беше убийство, но бавно убийство. След десетина минути лицето на Джаланопи кървеше на няколко места, а едното му око беше съвсем затворено. Пет минути по-късно се затвори и другото, но тулабетът, ослепен и осакатен, все още отказваше да се предаде и се хвърляше напосоки към мястото, където мислеше, че е застанал Фуентес.
На два пъти човекът се обърна към офицерите на Джаланопи с молба да се предадат от негово име, но те и двата пъти го гледаха така, сякаш не беше с всичкия си. Накрая, когато вече самият той беше близо до пълното изтощение, Фуентес се добра до камъка, предпазливо заобиколи Джаланопи в гръб и го стовари с всичката останала му сила в тила на противника си. Джаланопи изхриптя и се сгромоляса по лице. Фуентес се свлече на колене и нанесе още два удара с камъка, с което окончателно сложи край на тулабетското въстание.
Два дни по-късно Вайълит Гарднър и Джаланопи, кралят на тулабетите, бяха погребани един до друг под дървото на Джаланопи, а Фуентес, който би предпочел да го оставят на мира, беше принуден да премине начело на триумфалното шествие по улиците на Атина — героят победител в Тулабетската война.
— Благодарение единствено на вас — заяви кметът на Атина по време на церемонията, на която Фуентес беше награден с ордена, създаден специално в негова чест — Рокгардън се превърна в човешка планета в истинския смисъл на думата. Никога вече вероломните, малодушни змии няма да вдигнат оръжие срещу нас. Никога вече те няма да дръзнат да оспорят нашето върховенство. Днес е наистина славен, исторически ден.
Фуентес трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се изсмее на това твърдение.
Три седмици по-късно той кацна в джунглите на планетата Аскариди II и тръгна на лов за зелени дяволи — огромни хищни амфибии, за които ламтяха множество музеи в Републиката.
И никога повече не се върна на Рокгардън.
IV. Крепостта на Уилкок
Бяха изминали двадесет и седем години от смъртта на Вайълит Гарднър, когато Ричард Уилкок се натъкна на крепостта.
Напредъкът през изминалия четвърт век беше стабилен, но не и изключителен. Сега на Рокгардън живееха шестстотин хиляди човека и всички те, с малки изключения, бяха колонисти, твърдо решили да изживеят живота си на тази планета. Една трета от земята на Рокгардън вече се обработваше и жителите му не само че не внасяха храна от съседния Флауъргардън, но дори изнасяха близо половината си продукция за други миньорски планети в района.
Атина стана онзи културен център, за който беше мечтала Вайълит Гарднър, с население повече от четиристотин хиляди души, а съседното гето — Талами, бързо се разрасна, приютявайки над два милиона змии, повечето от които обслужваха жителите на Атина.
Фуентес беше живял достатъчно дълго на Рокгардън, за да напише две книги с мемоари — една за войната и една за ловните си приключения. Синът и двете дъщери на Линъс Ролс сега ръководеха огромно ловно предприятие, осигурявайки незабравими изживявания на най-богатите туристи и ловци в Републиката.
Земите на фаните и на тулабетите бяха прорязани надлъж и нашир от пътни и енергийни мрежи, пустинният континент от другата страна на планетата окончателно беше покорен, а Атина и Мастабони се гордееха с най-съвременни огромни космодруми.
Все още имаше земя, която трябваше да бъде усвоена — милиони квадратни мили, а и не липсваха заселници, готови да похарчат всичките си спестявания, за да я купят. Имаше планети като университетския свят Аристотел, където хората отиваха да учат, и такива като Пепони, където богатите безделници се отправяха на лов за удоволствия; на планети като Буда II, Лутер и Иншаллах IV хората можеха да се отдадат на религията. Но онези, които идваха на Рокгардън, бяха дошли да работят, да орат земята, да добиват метали от хълмовете, да създават търговска прослойка, която да задоволява нуждите на земеделците и миньорите.
Ричард Уилкок не се отличаваше с нищо от повечето заселници. Той беше дошъл с родителите си на Рокгардън на петнадесетгодишна възраст, беше прекарал четири години в тяхната ферма оттатък Мастабони и още седем като механик в мините, докато спести достатъчно пари, за да си купи собствен участък. За негов лош късмет намерението му съвпадна по време с една от повтарящите се периодично инфлационни спирали, така характерни за колониалните светове. И вместо да плати непосилната сума, която искаха за обработваемата земя около Мастабони, той си стегна оскъдния багаж, натовари го на сухопътния си автомобил и се отправи на юг, към все още неусвоените земи на рако.
Уилкок пропътува повече от две хиляди мили, последните седемстотин без път и дори без намек за коловоз, всяка вечер застрелваше някакъв дивеч за вечеря, правеше примитивни карти на местността, през която минаваше, и дори научи достатъчно диалекта на рако, за да се разбере с местните. Пътуването му отне близо осем месеца, но накрая Уилкок откри участъка, който търсеше. Това беше обширно плато, около шест мили в диаметър, подпряно от запад и от юг от огромни каменни грамади — не точно планини, но не и хълмове. В източния му край течеше река, а климатът изглеждаше умерен.
Той направи необходимите измервания, маркира участъка си и с огромно удоволствие установи, че е в състояние да си позволи покупката на това отдалечено парче земя. Остатъкът от спестяванията му отиде за закупуване на селскостопанската техника, от която имаше нужда. Всичко беше втора употреба, тъй като цената на превоза надхвърляше тази на самите машини, но техниката работеше, и изпълнен с частнособственическа гордост, Ричард Уилкок се зае с разработването на фермата, за която цял живот беше мечтал.
Той знаеше, че положението му не се отличава от това на много други хора, че множество млади мъже и жени, които не можеха да си купят участъци в близост до земите на фаните и тулабетите, ще търсят по- евтини места и че след няколко години в страната на рако ще изникнат стотици ферми. Ще се построят пътища, после ще се издигнат първите малки търговски центрове, след тях огромни зърнохранилища и накрая един-два града. Той възнамеряваше да бъде готов за появата им.
Единственият проблем се заключаваше в това, че въпреки равната повърхност на участъка в него имаше невероятно количество камъни, повечето точно под повърхността. Те затрудняваха движението на машините, чупеха плуговете, пукаха гумите. Повечето не бяха големи — можеха да се вдигнат с една ръка. Само че бяха толкова много — сякаш колкото повече вадеше от земята, толкова повече оставаха.
Интересна работа — той започна да копае все по-надълбоко, на около два метра, но количеството им не намаляваше. Уилкок нямаше диплома по агрономство или геология, но си мислеше, че може да познае добрата целина, щом я зърне, а сега се сблъскваше с нещо съвсем непонятно.
Най-накрая, вбесен, той се свърза с Мастабони, даде им координатите си и нае самолет да занесе проби от почвата за анализ — да види дали и за в бъдеще ще продължи да намира несметни количества камънаци там, където се надяваше да има богата, плодородна земя.
Самолетът се върна три дни по-късно с пробите от почвата и с професор Джеймс Елъри.
Уилкок се запъти към затревената ивица за кацане и с изненада видя от самолета да слиза едър, масивен мъж с брада и огромна раница на гърба.
— Вие ли сте Ричард Уилкок? — попита мъжът.
— Аз съм.
Елъри протегна ръка.
— Аз съм Джеймс Елъри от университета Гарднър.
— Но той е в Атина — намръщи се Уилкок. — Аз изпратих пробите си в Мастабони.
— А оттам потърсиха мнението на специалистите в Атина — обясни Елъри.
— И какво? Каква е присъдата?
— В тази почва не може да има такива камъни.
— Нали не са ви пратили само за да ме обвините, че съм фалшифицирал пробите? — ядоса се Уилкок.
— В никакъв случай. Тъй като тези камъни не могат да се появят по естествен път в подобна почва, пратиха ме да разбера кой ги е поставил тук. — Той се усмихна. — Аз съм от Комитета по археология.
