— Така ли я наричате — Крепостта Каримон?
— Винаги сме я наричали така — отговори Тбона.
— Искаш да кажеш, откакто професор Елъри я откри?
— Не, винаги.
— Чакай малко. — Уилкок остави чашата и се вгледа в Тбона. — Да не искаш да ми кажеш, че сте знаели за крепостта още преди да дойда тук?
— Да, човеко Ричард — отговори Тбона. — И винаги сме я наричали Крепостта Каримон. Също като баща ми и неговия баща…
— Ти каза ли го това на професор Елъри?
— Не.
— Защо?
— Хората, които работят на разкопките, не разговарят с рако, освен когато дават заповеди. — Той замълча и разтегна устни в усмивка. — Затова ми харесва да ти бъда прислужник. Ти си по-добър от другите.
Уилкок се намръщи.
— Доведи ми за малко Мбани, ако обичаш. Искам да говоря с него.
— Нещо лошо ли сме направили, човеко Ричард?
— Не.
Тбона влезе в къщата и се появи след миг, следван от Мбани.
— Мбани — обърна се към него Уилкок, — какво знаеш за Крепостта Каримон?
— Нищо, човеко Ричард.
— Чувал ли си преди за нея?
— Всички са чували — отговори Мбани. — Само че не знам нищо за нея.
— От колко време е тук?
И двамата свиха рамене.
— Открай време — каза най-накрая Тбона.
— Кой е живял в нея?
— Велики крале — заяви Мбани с непоклатима увереност.
— На рако ли?
Двамата отново свиха рамене.
— Змии ли са били?
— Да, велики крале на змиите — каза Мбани.
— Какво е станало с тях?
— Не разбирам.
— Кралете, които са живели в Крепостта Каримон. Къде са те сега?
— Мъртви са, човеко Ричард.
— А потомците им?
— Какво е това потомци?
— Какво е станало със синовете и внуците им? — поправи се Уилкок.
— Те са умрели преди повече дъждове, отколкото можеш да преброиш, човеко Ричард — отговори Тбона.
— От какво са умрели?
— Кой може да каже? Беснозъби, нощни убийци, болести, глад, война… От какво умира всеки един от нас?
— Имате ли нещо против да повторите пред професор Елъри това, което казахте на мене? — попита Уилкок.
— Той няма да ни слуша.
— Защо мислите така?
— Научих малко вашия език — отговори Тбона. — Не достатъчно да говоря, но ми стига да разберя някои неща. И знам, че според него змиите не са достатъчно умни да построят Крепостта Каримон.
— И все пак ще му разкажете ли?
— А той ще ни бие ли? — попита Мбани.
— Разбира се, че не.
— Много от хората на разкопките бият змиите.
— Вие сте мои слуги. Няма да позволя на никого да ви бие за това, че изпълнявате заповедите ми.
— А няма ли да набие тебе? — упорстваше Мбана. — Ти си добър с нас, човеко Ричард. Ако те убие, ще трябва да работим на разкопките или при някой друг човек, който ще ни бие.
— Никой никого няма да бие! — избухна Уилкок. — Искам само да му кажете това, което казахте на мене.
— Ако такава е заповедта ти, човеко Ричард… — изрече Мбани с нещастен вид.
— Да, такава е заповедта ми — повтори Уилкок с въздишка.
— Тогава ще го направим, но нищо няма да се промени.
— Може и да се промени.
Тбона поклати глава.
— Ако човекът Елъри ни повярва, ще трябва да признае, че можем да построим такава крепост, а той няма да го направи.
— Какво му пречи да признае? Той е учен. Убеди ли се, че теорията му е безпочвена, ще си изгради нова.
— Но освен това той е човек.
— Не те разбирам.
— Ако признае, че Крепостта Каримон може да е строена от моя народ, ще се наложи и да се съгласи, че тя е наша и трябва да ни я върне. — Тбона погледна Уилкок в очите и човекът едва сега забеляза горчивината в погледа и гласа на слугата си. — Мислиш ли, че ще го направи?
Три години по-късно целият район беше разкопан, рушащите се стени на Крепостта Каримон бяха подсилени, но дебатите около произхода є не стихваха.
Уилкок беше абсолютно сигурен, че постройката е дело на змиите. Някога, може би преди хилядолетие, те се бяха преселили на юг — много преди да се оформят племената рако, тулабети и фани — и си бяха построили стражева застава в пустошта. Бяха търгували с племената, населяващи териториите още по на юг, и бяха преуспели — някога зад тези стени бяха живели не по-малко от четири хиляди змии. Това е бил процъфтяващ град, може би първият на цялата планета, и беше оцелял в продължение на столетия.
Но изтощената почва, навела Елъри на мисълта за прекомерно използване на земята за селскостопански нужди, за Уилкок представляваше отговор на въпроса, защо градът е бил изоставен. Не война, не епидемия и не връщане към варварството бяха причината — просто след няколко века експлоатация земята се беше оказала неспособна да изхрани жителите на града и вероятно това ги беше накарало да я напуснат, за да си търсят по-плодородни земи.
Това заключение беше просто и издържано и Уилкок откри, че и някои от археолозите сами бяха стигнали до него. Но Елъри и други отговорни членове на експедицията настояваха, че змиите просто не са в състояние да построят толкова сложно съоръжение и че видът и начинът му на изграждане далеч надхвърлят възможностите им — сега и во веки веков.
Спорът не се ограничаваше само в пределите на Уилкоковите владения. Той беше стигнал до Атина и Мастабони, където всекидневниците непрекъснато излизаха с нови аргументи в полза на някоя от страните. Самият Уилкок „написа“ книга за откриването на града, което ще рече, че седна на приказка с фактическия автор и изля пред него и пред записващото устройство всичките си мисли, открития и впечатления, накрая предложи и собственото си заключение — откритият от него древен град е дело на местните жители на Рокгардън. Той подчерта, че дори и самото име на селението подкрепя аргументите му — рако нямаха дума за света, в който живееха, но въпреки това наричаха мястото Крепостта Каримон. И тъй като Каримон беше името на планетата на езика на фаните и тулабетите, той стигна до извода, че думата е съществувала в някой по-стар език, от чието смесване някога, след изоставянето на града, се бяха родили трите основни
