да провалят проекта!
— Те са шепа наивни първобитни същества, които не разбират защо унищожавате реката им.
— Моите преводачи им го обясниха безброй пъти — оплака се Блейк. — За тях така ще бъде по-добре. Щом построим язовира, смятаме да го зарибим. След петнадесетина години ще достигнем улов от стотина тона дневно.
— Този довод няма да свърши никаква работа.
— Не разбирам.
— Защо не искате да забележите крайната нищета, в която живеят тези същества? След петнадесет години от петима ще остане жив един.
— Ако се преместят, ще получават нужната им медицинска помощ.
— Може би те предпочитат духовната помощ, която е пряко свързана с онова, което им отнемате.
— Как да им помогнем? Там, където ще ги преселим, ще могат да си построят църкви или каквото им е нужно за религиозните им ритуали.
— Гантамуну е речно божество. Унищожавайки реката, вие унищожавате него.
Блейк поклати глава с гримаса на отвращение.
— И Републиката иска тези създания да управляват планетата!
Матунаи, кралят на поломбите, вървеше по озарения от луната бряг на Каримона.
Тук, на това място, се беше родил, малко по-ната-
тък се беше подложил на Ритуала на възмъжаването, още на половин миля нататък беше умрял баща му и той беше станал крал. На онова полуостровче от наноси беше взел първата си съпруга, а на дървото малко по-нататък се беше крил като юноша, когато го нападна воден кон. На сто метра нагоре по реката един воден зъб беше убил дъщеря му.
Това не беше просто земя, това беше историята на живота му и на неговия народ. Човешката наглост нямаше граници — да мислят, че Гантамуну ще седи със скръстени ръце и ще чака да го унищожат, да го погребат под неизброими тонове вода!
А и причините, които изтъкваха, бяха толкова безсмислени, колкото и всичките им постъпки. Правеха го, за да демонстрират сила.
Сила ли?
Сила — това означаваше да хвърлиш копието си във водата и да го измъкнеш с нанизана на него риба. Това означаваше да държиш в ръцете си съдбата на своите поданици и да раздаваш правосъдие, да обявяваш войни и да сключваш мир със съседните племена.
Сила беше и това, което притежаваше могъщата Каримона — толкова бързотечна, че само най-добрите му воини можеха да плуват срещу течението є. Тя караше посевите да растат, заливаше бреговете, отнемаше дъха и пълнеше дробовете с вода, тя можеше да победи и самия крал.
Сила беше и Гантамуну, а сега тези глупави хора се изпречваха насреща му, срещу най-могъщия от всички богове.
Добре, нека фаните, фаланите и голомба се подчиняват на човешките прищевки, нека загърбват източника на всичко живо. Явно техните богове не са достатъчно силни, та да се противопоставят на човека, който се опитва да промени формата и течението на Каримона, но Гантамуну не се бои нито от хората, нито от боговете. Той може и да не защити поломбите, защото е суров бог, но ще защити реката.
Балатор, личният шаман на Матунаи, беше изказал предположението, че вместо да принасят на Гантамуну обичайните жертви във вид на риба и плодове, поломбите ще му угодят по-добре, ако унищожат построеното от хората. Разбира се, хората бяха твърде много, много беше и свършената работата. Те не можеха да я спрат, но можеха да прекъснат някоя и друга транспортна линия, да разрушат опорен стълб, да преобърнат превозваща материали платформа и дори да оплескат с кал фината апаратура, посредством която хората управляваха работите.
Така и правеха. В продължение на месеци никой не забеляза нищо или поне не им попречиха, но в последно време започнаха да поставят постове край реката близо до строителните площадки. Двадесет и девет поломби вече бяха убити и още шестдесет и седем бяха хвърлени в затвора, което беше по-лошо от смърт за тези същества, прекарали целия си живот под искрящите лъчи на каримонското слънце.
По отношение на саботажа Матунаи се раздвояваше. Разбира се, той го одобряваше, но не виждаше смисъл поломбите да умират, когато беше очевидно, че Гантамуну няма да позволи проектът да бъде завършен. След убийството и затварянето на първите саботьори вече не можеше да заповяда на воините си да продължат с подривните действия, но, от друга страна, не сметна за възможно и да им го забрани, и най-храбрите младежи от племето все така се опитваха да създават главоболия на хората, докато кралят им търпеливо чакаше Гантамуну да прогони чужденците от своята река.
Тази вечер двама от воините му се бяха добрали до лагера напълно изтощени и му бяха докладвали, че са преобърнали още една платформа, но са изгубили останалите трима от групата. Единият бил застрелян, вторият — пленен, а третият се беше удавил. След като изслуша новините, Матунаи безмълвно се отдалечи и тръгна по брега, опитвайки се да сложи в ред мислите си. Накрая се отказа, върна се на трона си — малък пън, покрит с кожата на воден кон — и повика своя шаман Балатор.
Шаманът се появи след няколко минути. Той си сменяше кожата и имаше вид на разлагащ се труп, станал от гроба. Балатор изръмжа някакъв поздрав към краля, след което приклекна до трона и зачака нарежданията му.
— Разтревожен съм, Балатор — изрече Матунаи.
— Какво те тревожи, кралю?
— Тази нощ петима от нашите воини се спуснаха надолу по реката, за да преобърнат една платформа с материали на хората.
— Ти ли ги прати, кралю?
— Не, но и не ги спрях. Хората, които пазят, ги видели. Двама избягали, но тримата не успели.
— Съжалявам да го чуя, кралю.
— Те са воини, нормално е да поемат такъв риск.
— Значи не си ме повикал за това?
— Остави ме да продължа. Един от воините бил застрелян, вторият бил пленен.
— Говориш само за двама, кралю. А с третия какво е станало?
— Удавил се е.
— Виж ти! — възкликна Балатор.
— Точно за това искам да говоря с тебе, Балатор. Те са тръгнали в името на Гантамуну. Защо той е удавил един от избраните? Защо не издави всички хора, както и фаните, и тулабетите, и голомба, които работят за тях?
— Ще видим — произнесе Балатор. Той бръкна в торбичката, която висеше на врата му, и измъкна няколко кокалчета и лъскави камъчета. Шаманът се взря в тях, мърморейки си под нос някакъв монотонен напев, и ги пръсна на земята. Това се повтори още три пъти.
— Каква е поличбата? — попита Матунаи.
— Гантамуну е доволен от тебе, кралю, както и от всички поломби.
— Защо тогава воинът ни се удави в реката на Гантамуну? — настояваше Матунаи.
— Скоро Гантамуну ще нанесе удара си и хората ще усетят цялата безбрежност на неговото могъщество и на гнева му — отговори Балатор. — Но преди това ще трябва добре да се нахрани и да натрупа сили, защото макар и врагове, хората са храбри и силни. Всеки наш воин, всеки човек, всеки фани или тулабет, та дори и рибите, които умират в Каримона, вливат жизнените си сили в Гантамуну. Всеки кафяв лос, издъхващ в челюстите на водния зъб, всеки скокливец, убит от беснозъб, докато утолява жаждата си, всяка птица, завлечена под водата от жилещия гущер, увеличават силата на Гантамуну.
— Защо тогава не нанесе удара си още сега? — попита Матунаи.
— Той е Гантамуну — спокойно изрече Балатор. — Той знае кога да нанесе удара си.
— Аха! Искаш да кажеш, че ще чака до деня, когато хората наистина ще се опитат да спрат течението на реката, защото тогава ще усетят цялата му сила?
— Казвам само, че с всеки изминал ден той става все по-силен и че знае кога да удари.
